— Какво правиш? — изхърка тя. Едва тогава с лека изненада откри, че има достатъчно въздух, за да може да говори. Внимателно направи опит да си поеме дълбоко дъх.
И веднага почувства приятната хладина на кислорода, който нахлу в дробовете й.
После премига срещу гъстата мъгла, която лютеше в очите й, и огледа безпорядъка около себе си. На тавана над нея се виждаше дълъг неравномерен обгорен процеп, на който явно се дължеше внезапната декомпресия на батарейната сфера. По него се бяха налепили пет-шест листа изкривена ламарина, явно откъснали се от стените вследствие на вакуума. Половин дузина металообработващи дроиди пълзяха между тях и изпълваха помещението с рояци искри, трескаво заварявайки ламарината върху образувалата се пукнатина.
В другия край на стаята, протегнал ръце нагоре към тавана, за да поддържа със Силата все още незаварените листове ламарина, лежеше учителят Джъстин Манинг.
Поради разхвърляните по пода предмети Лорана не можа да види много добре тялото му. Но от това, което виждаше, стомахът й се сгърчи на кълбо. Най-вероятно тялото му бе поело пълния удар от някой бластерен изстрел наред с многобройните късчета метал от него.
— Учителю Манинг! — извика тя, опитвайки се да се изправи. Но краката й отказаха да я послушат.
— Не, недей! — каза Манинг. Гласът му бе напрегнат, но все още носеше пълния авторитет на един учител джедай. — За мен вече е твърде късно.
— Но… — започна тя и в следващия миг я изпълни внезапен прилив на ужас.
След внезапния взрив и собственото й задушаване бе изгубила връзката си със слетите съзнания на джедаите, които така сполучливо бяха предотвратили нападението на вагаарите. Сега, когато се опита да се присегне отново към сливането, с ужас осъзна, че то е изчезнало.
— О, не! — прошепна на себе си тя. Ала нямаше грешка. При атаката си срещу батарейните сфери нападателите им съзнателно или не бяха ударили всички джедаи на борда.
И освен един-двама от тях, които бяха изпаднали в безсъзнание, всички останали бяха мъртви. Всички останали.
— Трябваше… да опитам… да го… спра… по-рано — с мъка произнесе Манинг. Гласът му бързо отслабваше и явно джедаят губеше сили. — Но той… беше… учител джедай… Учител… джедай…
С усилие на волята Лорана се отскубна от обхваналия я ужас.
— Недейте да говорите — каза тя и отново опита да се раздвижи. — Нека да ви помогна.
— Не… — спря я Манинг. — Твърде… късно е… за мен… Но не и… за другите… — едната от протегнатите му ръце се насочи към нея и леко помръдна. След миг огънатата подпорна греда, която пристискаше краката на Лорана към масата, се повдигна на няколко милиметра и след това отскочи настрани. — Ти можеш… да им помогнеш…
— Но не мога просто така да ви оставя! — възрази Лорана. Отново се опита да се изправи и този път успя.
— Аз съм отвъд… твоите възможности… сега… — промълви Манинг и в гласа му се прокрадна дълбока тъга. — Върви. Помогни на онези… на които още… може да се… помогне…
— Но…
— Не! — отсече Манинг и на лицето му се изписа конвулсия от внезапен спазъм. — Ти си… джедай… Положила си… клетва… да служиш на другите… Върви… Върви…
Лорана преглътна тежко.
— Да, учителю. Аз… — тя се запъна, търсейки подходящи думи. Ала такива нямаше.
Сигурно и Манинг не успяваше да ги намери.
— Сбогом, джедай Джинзлър! — просто каза той и призрачна усмивка докосна устните му.
— Сбогом, учителю Манинг!
Усмивката на Манинг се стопи и той отново вдигна очи към дроидите, които заваряваха тавана на помещението. Лорана се обърна и започна да си пробива път през разрушенията към вратата.
Знаеше, че повече никога нямаше да го види.
Когато стигна до вратата, откри, че тя е запречена от нападали предмети. Като се присегна към Силата, доколкото можеше, успя все пак да я открехне дотолкова, че да премине. Коридорът не изглеждаше в кой знае колко по-добро състояние от батарейната сфера. Стените му бяха напукани и огънати, а по пода бяха изпопадали парчета от тавана. Но поне нападателите не бяха успели да направят пробойна в него.
Херметическите врати и в двете посоки на коридора на десетина метра от нея се бяха затворили при декомпресията на сферата, изолирайки този отсек от останалата част на кораба. Но след като процепът вече бе запечатан и аварийните кислородни системи бяха възстановили налягането в отсека, предната херметическа врата се отвори пред Лорана без проблеми.
Някъде в далечината се чуваха викове и стенания и Лорана усети страха и объркването у тези хора. Но в момента те не представляваха най-важната й грижа. Във всеки от крайцерите бе предвиден специален авариен отсек, където оцелелите можеха да се скрият, докато дроидите възстановят пробивите и щетите по корпуса.