В гърлото на Лорана се надигна като киселина вълна от отчаяние. Тя я потисна упорито. След всичко онова, през което бе преминал, „Изходящ полет“ нямаше да се самоунищожи ей така. Не и точно сега.
— Отидете пак при сензорната станция — нареди му тя. — Вижте дали няма някое място, каквото и да е, където да можем да приземим това нещо!
— Този кораб не е предвиждан за приземяване — предупреди Трасс, докато бързаше към конзолата. — Наистина ли не можем да го оставим на орбита?
— Опитвам се! — каза Лорана и започна да обхожда редицата технически екрани, търсейки поне една лампичка, която да мига в зелено, а не в червено. Забеляза, че два от предните спирачни двигатели с обратна тяга все още проявяват признаци на живот. Само ако можеше по някакъв начин да завърти „Изходящ полет“ на 180 градуса и след това да използва тягата им, за да коригира вектора на орбитата…
Вече бяха увлечени от гравитационното поле на планетоида и бяха направили първата от петнайсетте си обиколки, когато Лорана неохотно най-сетне заключи, че подобна маневра няма да е възможна. Просто трябваше да преместят прекалено голяма маса, и то за прекалено малко време.
— Няма начин — каза тя на Трасс и пристъпи до него. — Вие открихте ли нещо?
— Може би — колебливо каза той. — Намерих една дълга и закрита от всички страни долина, която би трябвало да ни побере.
— Не виждам как това ще ни помогне — възрази тя. — Щом тази долина е закрита от всички страни, значи някъде по пътя й има препятствие, в което ще се сблъскаме.
— Да, но тук сблъсъкът поне няма да е прекалено силен — каза Трасс и посочи към екрана. — Тази конкретна долина е пълна със ситни камъни.
Лорана сбърчи чело и се наведе напред, за да погледне по-добре. Трасс беше прав. Цялата долина изглеждаше пълна догоре като пясъчник със ситно раздробени камъни.
— Чудя се това ли пък как се е получило — промълви тя.
— Вероятно е резултат от многобройни сблъсъци със астероиди или метеори — предположи Трасс. — Няма значение. Това е единственото място на целия астероид, което предлага някакъв шанс за оцеляване.
Лорана се смръщи. Ала Трасс бе прав. С тези изгасени двигатели всеки опит да кацнат където и да е другаде на повърхността на планетоида би бил катастрофален и дори при ниска орбита ги очакваше твърде остър сблъсък. Докато в тази изпълнена със ситни камъни долина поне можеше да се надяват на по-плавен спирачен път.
— А ще можем ли да го достигнем без двигатели? — запита тя и въведе данните за анализ.
— Долината не е твърде далеч от настоящата траектория на орбитата ни — отговори Трасс. — Струва ми се, че навигационните системи ще се справят с нужната маневра, а май ще могат и леко да убият скоростта преди сблъсъка.
Анализът се появи на екрана.
— Компютърът потвърждава думите ви — Лорана хвърли замислен поглед към мрачните скали, които се въртяха под тях. — Добре, сега. Ние с вас сме на крайцер К–1, Делта–12 е на К–3, а останалите оцелели са в ядрото. Ако искаме при кацането К–3 да се озове най-отгоре, тогава ще трябва да завъртим „Изходящ полет“ и да поставим К–6 отдолу. Ако той удари първи в камъните и поеме първоначалния сблъсък, това евентуално ще убие скоростта достатъчно, преди останалите крайцери да се вкопаят.
— Така няма ли нашият крайцер да се озове под камъните? — тихо запита Трасс.
Лорана направи гримаса:
— Така е, но нямаме избор. Хангарът на К–3 ни е необходим над повърхността, ако изобщо искаме да излетим с онзи Делта–12. Точно затова предлагам да завъртим К–6 най-отдолу, а след това да изкараме хората от ядрото и да ги отведем…
— Ехо? — внезапно се процеди един глас през говорителите на мостика. — Ехо, джедай Джинзлър? Там ли сте някъде? Тук е Час Улиър. На нас ни омръзна да ви чакаме и затова се качихме на К–4. Джинзлър?
Една дълга секунда Лорана и Трасс се вглеждаха един в друг ужасени. След това Лорана изведнъж се отърси от вцепенението си и се втурна към комуникационния предавател.
— Тук е Лорана Джинзлър — извика тя припряно. — Улиър, веднага върнете абсолютно всички в складовото ядро! Чувате ли ме? Веднага приберете всички в…
— Ехо, Джинзлър, там ли сте? — отново прозвуча гласът на Улиър. — Слушай, джедайке, ако сега си ни изоставила на произвола на съдбата, това вече ще прелее чашата и сериозно ще ви се нервирам!
— Улиър! — отново го повика Лорана. — Улиър!
Но отговор не последва.
— Не може да ви чуе — мрачно каза Трасс. — Явно в техния край предавателят не приема.