Лорана изви глава, за да погледне отново планетоида, и пулсът й започна още по-силно да блъска в слепоочията й. На К–4… Защо, да му се не види, им е трябвало да ходят на К–4?!
Трасс я наблюдаваше с изопнато лице.
— Нямаме друг избор — тихо му каза тя. — Ще трябва да се завъртим така, че да поставим К–4 най-отгоре…
На лицето му не помръдна и мускул. Явно бе стигнал до същия извод.
— Което ще остави К–1 най-отдолу — довърши чисът.
Където той щеше да поеме пълната мощ на сблъсъка при аварийното им кацане.
— Просто нямаме друг избор — повтори Лорана. — Пък и не е съвсем сигурно дали най-долният крайцер наистина ще омекоти удара за останалите. Напълно си е възможно целият комплекс да пострада при сблъсъка и абсолютно всичко да се разкъса във вакуума. Ще трябва да се опитаме да задържим К–4 колкото се може по-далеч от камъните.
— Разбирам — каза Трасс и се поколеба. — Все още имате малко време, за да се спасите обаче. Възможно е да успеете да стигнете до ядрото, преди да се ударим. А може би дори и до К–4…
Лорана поклати глава отрицателно.
— Вие няма да можете сам да контролирате кацането — припомни му тя. — Но пък аз бих могла да го направя, а вие да се спасите.
— А кой ще предпазва останалите системи от самоунищожение, докато вие ми осигурявате път между пилоните? — възрази той. — Не, джедай Джинзлър. Очевидно и двамата ще се наложи да пожертваме живота си заради вашите хора.
Зрението на Лорана се замъгли от няколко напиращи сълзи. Някъде дълбоко в пролуките на съзнанието си тя се бе питала защо изпитваше такъв силен подтик да изпрати Кардас у дома с посланието за нейния брат. Сега се убеждаваше, че това е било вътрешна подбуда, идваща от Силата.
— Това съвсем не е временният подслон, който си представях за хората ви — продължи Трасс, сякаш говорейки на себе си. — Това място май ще се окаже доста по-дълготрайно жилище за тях, отколкото се надявах.
— Някой ден вашите хора ще дойдат — увери го Лорана, питайки се защо казваше това. Дали бе просто наивно самозалъгване? Или пак бе тихият подтик от Силата? — А дотогава те ще имат предостатъчно запаси от храна и провизии, за да им стигнат за няколко поколения. Ще оцелеят, сигурна съм.
— Тогава да се подготвим за края — каза Трасс и след кратко колебание протегна ръка към Лорана. — Имах възможност да опозная вас и вашите хора за съвсем кратко, джедай Лорана Джинзлър. Но през това време се научих да ви се възхищавам и да ви уважавам. Надявам се, че един ден хората и чисите ще могат да работят рамо до рамо в съглашателство.
— Аз също, синдик Миттрассафис от осмата управляваща фамилия — каза Лорана и стисна протегнатата длан.
В продължение на минута двамата помълчаха така със стиснати ръце и всеки мислено се подготвяше да посрещне смъртта. След това, като си пое дълбоко въздух, Трасс я пусна.
— Тогава нека доведем тези исторически събития до завършек — решително каза той. — И нека бойният късмет да се усмихне над старанията ни.
— Да — каза Лорана. — Нека и Силата да бъде с нас — после посочи е длан надолу и добави: — И най-вече с тях.
— Както виждате, ние оставихме кораба и оборудването ви непокътнати — каза командир Миттраунуруодо, като покани с жест Кинман Дориана и вицелорд Кав да прекосят мостика на „Мрачна мъст“ и да поговорят в командния кабинет на кораба. — Знам, че някои от вас изпитваха притеснения по този въпрос — добави той и погледна вицелорда през рамо.
Неймодианецът не отговори нищо.
— Сигурно с нетърпение очаквате да се приберете у дома — продължи Миттраунуруодо, докато преминаваха през прага на кабинета. — Има само едно-две неща, които бих искал да изчистим, преди да си тръгнете.
— Естествено — каза Дориана и отстъпи встрани, за да направи път на вицелорд Кав, който предизвикателно го избута и едва не отнесе Миттраунуруодо, нетърпелив да седне в своя престол. — Ще направим каквото трябва — добави той, докато се настаняваше на един стол до ъгъла на бюрото.
— Благодаря ви — каза Миттраунуруодо и седна в другия ъгъл на бюрото. После изгледа Дориана и каза: — В общи линии, ми се струва, че би било най-изгодно и за двете страни, ако този първи контакт между нашите цивилизации остане и последен.
— Не разбирам — каза Дориана и придаде на гласа си нотка на недоумение. — До този момент отношенията ни са напълно удовлетворителни и за двете страни. Защо да не искаме да ги продължим?
— Е, хайде сега, командире — меко каза Миттраунуруодо. — Моята страна на познанството ни със сигурност е защитена. Вие нямате представа, къде е скрита базата ми, нито пък къде се намират световете на Чиското господство. За нас не е проблем да останем скрити от вашите очи, докогато искаме — той направи пауза и продължи: — Следователно остава само вашата грижа да се застраховате по някакъв начин, че аз няма никога да доведа до знанието на Републиката вестта за вашето предателство.