— Ще действам внимателно и ще сведа срещите му до минимум, за да е по-спокоен.
— Много е късно. При него е вече адмирал Сандекър.
— Кой?
— Адмирал Сандекър. Директорът на НЮМА — Националната агенция за подводно и морско корабоплаване.
По лицето на Фосет се изписа досада. Той приемаше сериозно ролята си на пазител на времето на президента и мразеше да се нахлува в територията му. Всякакво проникване в защитния му обръч заплашваше основите на властта му. Дявол го взел, как тъй се е промъкнал Сандекър през главата му, запита се той.
Меган прочете мислите му.
— Президентът повика адмирала — поясни тя. — Мисля, че очаква и теб на срещата.
Омиротворен до известна степен, Фосет кимна и влезе в Овалния кабинет. Президентът се бе разположил на дивана и преглеждаше някакви листове хартия, пръснати по широката масичка за кафе. Срещу него седеше нисък, слаб мъж с рижа коса и брадичка а ла Вандайк.
Президентът вдигна поглед.
— Дан, добре че дойде. Познаваш ли адмирал Сандекър?
— Да.
Сандекър стана и се ръкува с него. Ръкостискането на адмирала беше твърдо и кратко. Той кимна безмълвно към Фосет. Това не беше проява на грубост от страна на Сандекър. Той създаваше впечатление на човек, готов да съдейства, но затворен в непристъпна, здрава черупка и не се кланяше никому. Във Вашингтон не го обичаха и му завиждаха, но иначе го уважаваха защото той никога не вземаше страна и винаги осигуряваше всичко, което искаха от него.
Президентът покани с ръка Фосет на дивана, потупвайки мястото до него.
— Сядай, Дан. Помолих адмирала да ме запознае с критичното положение, възникнало във водите край Аляска.
— Нищо не съм чул за това.
— Не ме учудва — отвърна президентът. — Докладът и на мен бе предоставен преди час. — Той млъкна и посочи с върха на молив район, отбелязан с червено кръгче на голяма морска карта. — Ето тук, на сто и осемдесет морски мили югозападно от Анкъридж, в залива Кук, някаква неустановена отрова убива всичко живо в морето.
— Да не би да става дума за разлят петрол?
— Много по-лошо — отбеляза Сандекър и се облегна назад в креслото. — Тук имаме неизвестно вещество, което причинява смърт на човешкия и морски живот за по-малко от минута след контакт с него.
— Как е възможно такова нещо?
— Повечето отровни елементи проникват в тялото чрез поглъщане или вдишване — поясни Сандекър. — А в случая си имаме работа с нещо, което убива чрез просмукване през кожата.
— То трябва да е високо концентрирано в малък район, за да е толкова силно.
— Не знам дали смятате, че хиляда квадратни метра открита водна площ е малък район.
Президентът го погледна изумен.
— Не мога да си представя каква ще е тази субстанция с такова внушително действие.
— С какви данни разполагаме засега? — обърна се Фосет към адмирала.
— Катер на бреговата охрана открил риболовен кораб от Коудиак, носен по течението с мъртъв екипаж. Изпратили на борда му двама водоспасители и един лекар, които също починали там. Някакъв пилот, пренасящ продоволствия по въздуха, съобщил за група мъртви геофизици на остров, намиращ се на трийсет мили от кораба. Той също умрял, докато изпращал сигнал за помощ. Няколко часа по-късно един японски риболовен траулер предал, че станал свидетел как пасаж от близо сто сиви кита веднъж се обърнали с корема нагоре. После траулерът изчезнал. Нямало и следа от него. Леговища на раци, тюленови колонии били напълно унищожени. Но това е само началото. Вероятно има много повече фатални поражения, за които още не сме чули.
— Ако разпространението продължи необуздано, какво най-лошо можем да очакваме?
— Пълно измиране на целия морски живот в залива Аляска. И ако то навлезе в Японското течение и продължи на юг, може да отрови всеки човек, риба, животно или птица, до които се докосне по протежението на западното крайбрежие чак до Мексико. Човешкият смъртен данък сигурно ще достигне до стотици хиляди жертви. Това ще са рибари, плувци, хора, разхождащи се по заразено крайбрежие, или яли заразена риба — нещо като верижна реакция. Не ми се иска дори да си помисля какво може да се случи, ако то се изпарява във въздуха и пада с дъждовете във вътрешността на страната!