На Фосет му беше невъзможно да възприеме този грандиозен обхват.
— Господи! Какво може да е това?
— Още е много рано да се каже — отвърна Сандекър. — Комитетът за опазване на околната среда съхранява в компютрите си маса данни и обработваща система, която съдържа подробна информация за двеста приложими характеристики на близо хиляда и сто химически съединения. Там могат само за секунди да определят последиците от някоя опасна субстанция, когато се разсипе, търговското й име, формулата, главните производители, начина на транспортиране и заплахата за околната среда. В случая заразата край Аляска не отговаря на нито една от данните в техните компютърни файлове.
— Но те положително имат някаква представа.
— Не, господине, нямат. Съществува една много малка възможност, но без докладите от аутопсиите тя почива само на предположения.
— Ще ми се да я чуя — каза президентът.
Сандекър си пое дълбоко дъх.
— Трите най-опасни отровни субстанции, познати на човека са плутония, диоксина и химическо военно оръжие. Първите две не се вместват в схемата. Остава третата и тя, поне според мен е главното подозрение.
Президентът погледна Сандекър с изписан по лицето израз на проумяване и шок.
— Нервнопаралитичното вещество ли? — бавно изрече той.
Сандекър безмълвно кимна.
— Значи затова Екокомитетът няма данни за него — продължи замислен президентът. — Формулата е ултрасекретна.
Фосет се обърна към него.
— Съжалявам, но не съм запознат…
— Нервнопаралитичното вещество е безбожно химическо съединение, което учените в арсенала край Скалистите планини създадоха преди двайсет години — побърза да обясни президентът. — Четох доклада за пробите. То убива за секунди при допир с кожата. Явно, съвършено разрешение за враг, екипиран с газови маски или защитни облекла. Полепва се по всичко, до което се докосне. Но свойствата му са нож с две остриета — опасни както за войските, които го разпръскват, така и за онези, за които е предназначено. Армията се отказа от него и го зарови в пустинята в Невада.
— Не виждам връзка между Невада и Аляска — вметна Фосет.
— По време на пренасянето му по релсов път от арсенала в околностите на Денвър — намеси се Сандекър, — един от закритите товарни вагони, съдържащ близо четири хиляди литра нервнопаралитично вещество, изчезна. Все още не е намерен и не е ликвидиран.
— Ако наистина е разпръснато това нервнопаралитично вещество, в случай че бъде открито, какъв е процесът на премахването му?
— За нещастие — сви рамене Сандекър — настоящото ниво на методите в ограничаването и в пречиствателната технология, както и физикохимическите характеристики на нервнопаралитичното вещество S е такова, че веднъж то влезе ли във водата, много малко може да се направи, за да се мелиоризира тя. Единствената ни надежда е да пресечем източника, преди той да изпусне толкова отрова, че да превърне океана в помийна яма, лишена от всякакъв живот.
— Има ли някакви сведения откъде е дошло? — попита президентът.
— По всяка вероятност от кораб, потънал между остров Коудиак и бреговете на Аляска — отвърна Сандекър. — Нашата следваща стъпка е да проследим назад течението и да направим мрежа от претърсвателни операции.
Президентът се наведе над масичката за кафе и огледа червеното кръгче на морската карта. После вдигна преценяващ поглед към Сандекър.
— Като директор на НЮМА, адмирале, предстои ти мръсната работа да обезвредиш това чудо. Имаш моето пълномощие да изискваш необходимата експертиза от всяко ведомство — Националната научна академия, Военното министерство, бреговата охрана, Екологичния комитет и откъдето още е необходимо. — Той се замисли за миг, после попита: — Колко точно е силата на нервнопаралитичното вещество S в морска вода?
Сандекър изглеждаше уморен, лицето му се бе удължило.
— Една чаена лъжичка от него може да убие всеки организъм в близо петнайсет милиона литра морска вода.
— Значи трябва да го открием — каза президентът с известно отчаяние в гласа. — И то час по-скоро!