Най-накрая реши да превъзмогне суетата и свали лепкавата си рокля. Започна да прави гимнастика, за да й минава времето.
Изведнъж по коридора отвън се чуха приглушени стъпки. Тихи гласове си размениха по няколко думи, щракна резе и вратата се отвори.
Лорън грабна роклята си от леглото и я стисна пред тялото си, отстъпвайки назад към единия ъгъл на килията.
Един мъж се поклони леко, докато прекрачваше прага на тясната врата. Беше облечен в евтин костюм, който й се стори излязъл от мода преди няколко десетилетия.
— Госпожо Смит, моля да ме извините за условията, при които бях принуден да ви поставя.
— Не, мисля, че няма да мога да приема извиненията ви — отвърна тя предизвикателно. — Кой сте вие?
— Казвам се Пол Суворов. Представлявам съветското правителство.
Гласът на Лорън се изпълни с презрение.
— Това ли е пример за начина, по който се отнасяте с гостуващо американско високопоставено лице?
— При обикновени обстоятелства, не, но вие не ни дадохте друг избор.
— Моля, бъдете по-ясен! — настоя тя с убийствен поглед.
По лицето му се изписа нерешителност.
— Струва ми се, че знаете.
— Защо не ми освежите паметта?
Той замълча, докато си палеше цигара, после хвърли небрежно клечката в тоалетната чиния.
— Миналата вечер, когато пристигна вертолетът, първият офицер на капитан Покофски ви е забелязал да стоите много близо до площадката за кацане.
— Имаше и други пътници там — отвърна Лорън с леден глас.
— Да, но те са били доста по-далеч, за да видят познато лице.
— Според вас аз не съм била достатъчно далеч, така ли?
— Бъдете разумна, госпожо. Положително няма да отречете, че сте разпознали своите колеги.
— Не разбирам за какво говорите.
— За конгресмена Алън Моран и сенатор Маркъс Ларимър — каза той, наблюдавайки внимателно реакцията й.
Очите на Лорън се разшириха и тя изведнъж започна да трепери, независимо от задушаващата жега. За първи път, откакто я бяха затворили, възмущението й се смени с отчаяние.
— Моран и Ларимър? И двамата също са тук?
Той кимна.
— В съседната килия.
— Това трябва да е някаква налудничава шега.
— Никаква шега — усмихна се Суворов. — Те са гости на КГБ, както и вие.
Лорън заклати глава — не можеше да повярва. В живота не ставаше така, уверяваше се тя мислено, освен в кошмарните сънища. Почувства как бавно губи контрол над действителността.
— Аз имам дипломатически имунитет — заяви тя. — Настоявам да бъда освободена.
— Нямате никакво влияние, не и тук, на борда на „Леонид Андреев“ — отвърна Суворов с хладен, безразличен глас.
— Когато моето правителство научи за това…
— Няма да научи — прекъсна я той. — След като корабът напусне пристанището на Ямайка и поеме обратно за Маями, капитан Покофски с дълбоко прискърбие и съчувствие ще съобщи, че Лорън Смит, член на Конгреса, е паднала от борда и се е удавила.
Вцепеняваща безнадеждност обхвана Лорън.
— А какво ще стане с Моран и Ларимър?
— Тях ще ги отведа в Русия.
— Но вие няма да ме убиете. — Това прозвуча повече като твърдение, отколкото като въпрос.
— Те заемат по-високи постове във вашето правителство. Тяхната осведоменост ще се окаже доста полезна, след като бъдат принудени да говорят. Докато с вас, съжалявам, че трябва да го призная, не си заслужава да рискуваме.
Лорън без малко да каже: „Като член на комисията за въоръжените служби към Белия дом, аз знам толкова, колкото и те“, но навреме предугади капана и си замълча.
Суворов присви очи. После протегна ръка, сграбчи роклята й и нехайно я метна през вратата.
— Хубава гледка — рече той. — Може би ако трябваше да преговаряме, сигурно щях да намеря причина, за да ви отведа със себе си в Москва.
— Най-трогателният номер на света, няма що! — изрече презрително Лорън. — Дори не сте оригинален.
Той пристъпи крачка напред и я удари през лицето. Лорън политна назад към стоманената отвесна преграда и се свлече на колене, без да отмества от него поглед, изпълнен със страх и отвращение.