3.
Дълбоко под тъмните води на река Джеймс край бреговата ивица на Нюпорт Нюз, Вирджиния, двама водолази се преборваха с течението, за да си проправят път през боклуците, струпани до прогнилия корпус на потъналия кораб.
В черната, неизмерима водна маса човек губеше всякакво чувство за посока. Видимостта се измерваше в сантиметри, когато двамата напипаха тръба на въздушна помпа, която изсмукваше гъстата тиня и я изхвърляше върху шлеп на двайсет метра над тях. Те действаха пипнешком, почти като със системата на Брайл1 — единственото им осветление идваше от слабото мъждукане на подводните лампи, монтирани на ръба на ямата, която двамата полека-лека бяха изкопали през предишните няколко дни. Виждаха ясно единствено малки частици, увиснали във водата, която бръснеше маските на лицата им като брулен от вятъра дъжд.
Трудно им беше да повярват, че над тях има свят, има небе и облаци, дървета, полюшващи се от летния бриз. В кошмара на вихреща се кал и вечен мрак почти не изглеждаше възможно, че само на петстотин метра от тях, по крайбрежната алея и улиците на малкото градче, се движеха хора и коли.
Някои твърдят, че човек не може да се изпотява под водата, но се оказа, че може. Водолазите чувстваха как потта напира през порите под прилепналите по тялото им неопренови костюми. Започна да ги наляга умора, макар че бяха престояли на дъното едва осем минути.
Сантиметър по сантиметър те се промушиха през зеещата дупка в дясната страна на носа на разбития кораб. Дъсчената облицовка, ограждаща пещерообразния отвор, беше разбита и изкривена — сякаш гигантски юмрук се бе стоварил върху кораба. Водолазите започнаха да откриват артефакти: обувка, панта от стара ракла, месингов дебеломер, инструменти, дори парче плат. Имаше нещо призрачно в това да докосваш предмети, изработени от човешка ръка, които в продължение на 127 години никой не е виждал.
Единият от мъжете спря, за да провери въздушните им манометри. Изчисли, че могат да работят още десет минути и пак да им остане достатъчно количество въздух, за да се издигнат на повърхността.
Двамата затвориха вентилите на въздушната помпа, за да спрат изпомпването, докато изчакат речното течение да отнесе облака от разбъркана тиня. Освен звука от регулаторите, изпускащи издишания въздух, наоколо настъпи пълно спокойствие. Видимостта до кораба се увеличи още малко. Палубните греди бяха счупени навътре. Размотани въжета се виеха като тъмни, покрити с кора от кал змии. Вътрешността на разбития корпус изглеждаше гола и страховита. Двамата водолази едва ли не усещаха присъствието на неспокойните души на хората, потънали заедно с кораба.
Изведнъж те чуха странно буботене — не беше звук на извънбордов мотор на малка лодка, а по-силен, като далечно бръмчене на самолетен двигател. Не беше възможно да се определи посоката му. Двамата се заслушаха — звукът се усилваше, преувеличен от гъстотата на водата. Идваше от повърхността и не ги засягаше, затова те задействаха отново въздушната помпа и продължиха работата си.
След по-малко от минута краят на всмукателната тръба удари на нещо твърдо. Мъжете бързо затвориха вентила за въздуха и възбудени избърсаха калта от ръцете си. След малко разбраха, че напипват някакъв предмет, но не дървен, а по-твърд, много по-твърд и покрит с ръжда.
За помощния екипаж на шлепа, намиращ се над потъналия кораб, времето като че ли се върна назад. Всички наблюдаваха като омагьосани как един старовремски хидроплан „Каталина“ извърши стремителен наклон от запад, продължи успоредно на реката и се плъзна по повърхността й с изяществото на тромава и опиянена гъска. Слънцето проблясваше върху зеленикавосинята боя, покриваща алуминиевия корпус, а буквите НЮМА ставаха все по-големи с рулирането на тежкия водосамолет към шлепа. Двигателите спряха, от странична врата излезе вторият пилот и хвърли котвено въже на един от мъжете на шлепа.
След него се появи жена и скочи леко на изтърканата дървена палуба. Имаше слаба и стройна фигура и беше облечена в дълга жълтеникавокафява риза, падаща върху стесняващи се надолу памучни зелени панталони и препасана ниско на ханша с тесен колан. Носеше ниски обувки, тип мокасини. Беше в средата на четирийсетте си години и висока около метър и седемдесет. Косата й имаше трепетликово златист цвят, а кожата й беше медночервен загар. Лицето й беше хубаво, с високи скули — лице на жена, което не се вместваше в никакъв калъп, освен в неин собствен.