— Защо не ме уведоми веднага по телефона?
— Сметнах за по-разумно да ви докладвам лично.
— Да, разбира се, прав си — призна Покофски. — Как можа да се случи в най-неподходящия момент. Нашите хора от кубинската охрана идват насам, за да превозят затворниците на сушата.
— Ако успеете да ги задържите по някакъв начин, сигурен съм, че след едно по-внимателно претърсване, ще открием американците.
— Ще ги задържа — отвърна уверено капитанът. — Нашите пленници са доста важни особи, за да ги оставим да се измъкнат от кораба.
— Има още нещо, господине — продължи първият офицер. — Някой трябва да е помогнал на американците.
— Смяташ, че не са избягали сами? — изненада се Покофски.
— Не е възможно. Двама мъже на възраст, в немощно състояние и една жена не биха могли да надвият двама надзиратели и да убият професионален агент на КГБ.
— По дяволите! — изруга Покофски и удари силно юмрук в длан от гняв, примесен с тревога. — Това усложнява нещата.
— Има ли вероятност някой от ЦРУ да се е промъкнал на борда?
— Едва ли. Ако американското правителство имаше дори най-малкото подозрение, че на борда на „Леонид Андреев“ са задържани негови лидери, техни военноморски части щяха да се нахвърлят върху нас като побеснели мечки. Но както сам можеш да се убедиш, не се виждат нито кораби, нито самолети, а военноморската им база в залива Гуантанамо е само на четирийсет мили оттук.
— Тогава кой може да бъде? — попита първият офицер. — Положително не е човек от нашия екипаж.
— Трябва да е само някой от пътниците — предположи Покофски. Той замълча и се замисли. На мостика настъпи пълна тишина. Най-накрая капитанът вдигна поглед и започна да дава нареждания: — Събери всички свободни офицери и ги разпредели на групи по петима за претърсване. Разделете кораба на секции от кила до палубата за слънчеви бани. Вдигни на крак охраната и включи към тях и стюардите. Ако пътниците почнат да ви разпитват, измислете убедителен претекст, за да влезете в кабините им: че трябва да се смени спалното бельо, да се поправи водопроводна тръба, да се провери пожарогасителя и от тоя род, според случая. Не казвайте и не правете нищо, което може да породи съмнение сред тях или да ги подтикне към задаване на неудобни въпроси. Действайте възможно най-деликатно, без никакви насилия, но заловете час по-скоро въпросната жена Смит и двамата мъже.
— Какво да правим с тялото на Суворов?
Без да се колебае, Покофски отвърна със сарказъм:
— Отдай подобаваща почит на нашия другар от КГБ. Щом се стъмни, хвърли го в морето заедно с боклука.
— Да, капитан — потвърди с усмивка първият офицер и бързо се отдалечи.
Покофски взе мегафон от полицата на отвесната преграда и излезе от крилото на мостика. Малката увеселителна яхта се поклащаше върху вълните на около петдесет метра от кораба.
— В бедствено положение ли сте? — попита той и гласът му прогърмя над водата.
Един нисък и дебел мъж с цвят на кожата като на овехтял портфейл събра длани пред устата си и извика в отговор:
— Имаме болни хора. Предполагаме птомаиново отравяне. Може ли да ги качим на борда и да използваме вашата медицинска апаратура?
— Разбира се — отвърна Покофски. — Приближете се. Ще спусна мостчето.
Пит наблюдаваше с интерес минидрамата, съзирайки заблудата й. Двама мъже и една жена се заизкачваха непохватно по металното мостче, превити надве и се правеха, че имат страхотни болки в корема. Той им даде две звезди за нивото на изпълнение.
След добре разчетено време на псевдолечение, заключи Пит, Лорън, Моран и Ларимър щяха да заемат местата им в увеселителната яхта. Освен това беше сигурен, че капитанът няма да продължи пътуването, докато корабът не бъде претърсен изцяло и конгресмените не бъдат арестувани.
Той се отдели от бордовата ограда и се смеси с другите пътници, които отново заеха шезлонгите около плувния басейн и масите в коктейл барчетата. Пит слезе с асансьора на палубата си. Когато вратите се отвориха и той пристъпи в коридора, отърка рамо с един стюард, който пък се качваше.
Пит мимоходом забеляза, че стюардът е азиатец, вероятно монголец, щом работеше на руски кораб. Той го подмина и продължи към каютата си.
Стюардът изгледа Пит с любопитство. После, докато го проследяваше с поглед, по лицето му се изписа лека почуда. Все още зяпаше след него, когато вратите се затвориха и асансьорът потегли нагоре без него.