Още преди да заглъхне експлозията, капитан Покофски се отърси от смайването си и се втурна към капитанския мостик. Младият дежурен офицер отчаяно натискаше бутоните на автоматизирания команден пулт, обхванат от мъчително безпокойство.
— Затвори херметическите врати и задействай пожарогасителната система — изкрещя Покофски.
— Не мога! — проплака безпомощно дежурният офицер. — Нямаме никаква мощност!
— Ами резервните генератори?
— И те са излезли от строя. — По лицето на дежурния се четеше нескрито изумление. — Телефоните на кораба са глухи. Компютърът за установяване на повреди не работи. Никой от уредите не реагира. Дори не можем да подадем сигнал за обща тревога.
Покофски изтича навън от мостика и погледна към кърмата. Красивият му някога параход бълваше огън и дим от средната секция. Само преди минути той бе изпълнен с музика и непринудено веселие. Сега гледката беше ужасяваща. Откритият плувен басейн и палубите с общите салони се бяха превърнали в крематориум. Двестате души, излегнати на слънце, бяха почти мигновено изпепелени от облялата ги вълна пламнало гориво. Някои опитали да се спасят, скачайки в басейна, но само миг след като са подали глава, за да си поемат въздух, високата температура е пресушила белите им дробове и ги е довършила; други, чиято кожа и оскъдно облекло са били в пламъци, бяха скочили направо през борда.
Покофски стоеше нещастен и потресен при вида на тази огнена сеч. Това беше миг от времето, взет от ада. Беше уверен до дъното на душата си, че е загубил парахода си. Гибелта не можеше да бъде спряна; водата нахлуваше във вътрешността на „Леонид Андреев“ и увеличаваше наклона му. Той се върна на мостика.
— Обяви напускане на кораба — каза Покофски на дежурния офицер. — Спасителните лодки на левия борд горят. На десния са все още непокътнати, качи в тях колкото можеш жени и деца.
Докато дежурният офицер забързано се отдалечаваше, на мостика се появи главният инженер Ерик Казински, останал без дъх след изкачването на всички стълби от долната част на кораба. Веждите и част от косата му бяха опърлени, подметките на обувките му пушеха, но той като че ли не забелязваше. Съзнанието му се бе вцепенило от болка.
— Докладвай! — нареди му Покофски с тих глас. — Каква е причината за експлозията?
— Резервоарът за гориво е избухнал — започна Казински. — Бог знае защо. Разрушени са помещенията за произвеждане на енергия и на резервните генератори. Второто и третото помещения за котлите са наводнени. Успяхме ръчно да затворим херметическите врати към машинното, но корабът поема вода с обезпокояваща скорост. А след като нямаме мощност, за да захранваме помпите… — Той сви безпомощно рамене, без да довърши изречението.
Всички изгледи да бъде спасен „Леонид Андреев“ се изпариха. Единственият зловещ въпрос беше дали щеше първо да изгори до основи, или щеше направо да потъне? Малцина щяха да оцелеят в следващия един час, заключи Покофски с ужасяваща сигурност. Едни щяха да изгорят в пламъците, други щяха да се удавят, без да успеят да се качат в жалкия брой останали невредими спасителни лодки.
— Доведи хората си долу тук — рече Покофски. — Напускаме парахода.
— Благодаря ви, капитане — отвърна главният инженер и му подаде ръка. — Желая ви късмет.
Двамата се разделиха и Покофски тръгна към свързочния пункт. Началникът свръзки вдигна поглед от радиостанцията при внезапната поява на капитана.
— Изпрати сигнал за помощ — нареди Покофски.
— Позволих си на своя отговорност веднага след експлозията да изпратя сигнали за мобилизация, капитане.
Покофски постави ръка върху рамото на офицера.
— Инициативата ти е похвална — рече той и със същия спокоен тон попита: — Имаше ли проблеми с предаването?
— Не, господине. След като захранването прекъсна, включих аварийните акумулатори. Първият отговор дойде от корейски контейнеровоз само на десет мили югозападно от нас.
— Слава богу, че някой се намира наблизо. Обадиха ли се и други?
— Да, спасителни кораби и хеликоптери от Американските военноморски сили в залива Гуантанамо. Единственият друг плавателен съд на петдесет мили оттук е норвежки екскурзионен кораб.
— За него ще е късно — рече замислен Покофски. — Ще трябва да съсредоточим надеждите си в корейците и американците.
С мокро одеяло върху главата Пит трябваше пипнешком да проправя път по коридора и задимените стълби. Три-четири пъти той и Джордино се препъваха в тела на пътници, умрели от задушаване.