Джордино плуваше към него и буташе един шезлонг, върху който седяха двете деца. Те не съзнаваха трагедията около тях и весело се смееха на физиономиите, които им правеше Джордино.
— Тъкмо се чудех дали ще се появиш някога — каза той.
— Черен гологан се не губи — отвърна Пит, продължавайки да поддържа майката на децата в хоризонтално положение, докато се възстанови достатъчно, за да се хване за шезлонга.
— Аз ще се погрижа за тях — предложи Джордино. — Ти иди да помогнеш на Лорън. Струва ми се, че сенаторът съвсем е взел-дал.
Пит чувстваше ръцете си като оловни, а тялото — вцепенено от умора, но запори водата с бързи, равномерни движения, докато стигна до изхвърления шезлонг, за който се държаха Лорън и Ларимър.
С посивяло лице и угрижени очи Лорън стоически придържаше главата на сенатора над водата. Пит със свито сърце забеляза, че старанието й е напразно — Ларимър никога вече нямаше да седи в Сената. Лицето му бе на петна и бе почнало да добива тъмноморав цвят. Краят му беше дошъл, но половинвековният живот по скоростната писта изискваше неизбежното „длъжник съм ти“. Сърцето му далеч бе прехвърлило границите на издръжливостта и накрая възмутено бе спряло.
Пит внимателно отдели ръцете на Лорън от тялото на сенатора, за да го избута настрани. Тя проследи трупа с безизразен поглед, сякаш беше някакъв предмет, после извърна глава — не беше в състояние да гледа как Ларимър се отдалечава, полюшван леко от бавните вълни.
— Той заслужава държавно погребение — изрече тя с дрезгав шепот.
— Няма значение — отвърна Пит, — стига да се разбере, че е загинал като мъж.
Лорън като че ли прие довода му. Тя облегна глава на рамото на Пит; сълзи потекоха по лицето й и се смесиха със солената вода.
Пит се извърна и хвърли поглед наоколо.
— Къде е Моран?
— Взе го хеликоптер на Военноморските сили.
— Нима те е изоставил? — не можеше да повярва Пит.
— Пилотът извика, че има само едно място.
— Значи видният говорител на Белия дом оставя една жена да крепи умиращ човек, а той се спасява.
Ненавистта на Пит към Моран пламна със студен пламък. Обсеби го мисълта да забие юмрук в лицето на тоя пор.
Капитан Покофски седеше в кабината на моторната лодка със запушени уши, за да не чува страшните викове на хората, които се давеха, и писъците на онези, получили изгаряния. Не се решаваше да погледне нито целия този неописуем ужас, нито как „Леонид Андреев“ се изгубва от поглед към морското дъно на две хиляди фатома дълбочина. Капитанът беше жив мъртвец.
Той извърна бездушен, изцъклен поглед към Гайдар Омбриков.
— Защо ме спасихте? Защо не ме оставихте да умра заедно с моя кораб?
Омбриков ясно виждаше, че Покофски е изпаднал в силен шок, но не изпита съжаление. Агентът на КГБ бе обучен да приема трагедиите. Дългът му стоеше преди всякаква мисъл за съчувствие.
— Нямам време за ритуалите на морето — рече той студено. — Това, капитанът да стои на мостика и да развява знамето, докато параходът потъва под краката му, е пълна глупост. Държавна сигурност има нужда от вас, Покофски, а и на мен сте ми нужен, за да разпознаете американските законодатели.
— Те може и да са мъртви — промълви сдържано Покофски.
— В такъв случай ще трябва да го докажем — продължи невъзмутимо Омбриков. — Началниците ми няма да приемат нищо друго, освен сигурното разпознаване на телата им. А и ние не бива да пренебрегваме вероятността, че са живи и са някъде във водата.
Покофски закри лице с длани и потрепери.
— Аз не мога…
Преди да успее да довърши мисълта си, Омбриков грубо го изправи на крака и го избута на откритата палуба.
— Дяволите да те вземат! — изкрещя той. — Открий ги!
Покофски стисна зъби и погледна ужасната действителност — плаващи останки от кораба и стотици мъже, жени и деца, които се бореха за оцеляването си. Той потисна звук, напиращ отнякъде дълбоко в него, и лицето му пребледня.