Когато отново ги отвори, вече не се намираше в кабинета си в Белия дом, а в малка сива стая с висок таван и без прозорци.
Той потърка очи и пак се огледа в монотонната светлина.
Все още се намираше в сивата стая, само че сега седеше на твърд дървен стол и глезените му бяха вързани с ремъци за ръбестите крака на стола, а ръцете му — за облегалките.
Силна тръпка на страх премина през него и той започна да вика жена си и охраната от Тайните служби, но гласът не беше неговият. Тонът беше различен — по-плътен, по-дрезгав.
След малко врата в една от стените се отвори навътре и в рамката й се появи дребен мъж със слабо, интелигентно лице. Тъмните му очи гледаха смаяно, от едната му ръка стърчеше спринцовка.
— Как сме днес, господин президент? — попита той любезно.
Странно — думите бяха на чужд език, но президентът ги разбра без затруднение. После чу собствения си глас да повтаря:
— Аз съм Оскар Белкий, не съм президентът на Съединените щати, аз съм Оскар… — Той млъкна, когато нашественикът заби иглата в ръката му.
Смаяният израз не изчезваше от лицето на дребния мъж — като че ли го имаше от рождение. Той кимна към вратата. Влезе друг мъж с бозаво затворническо облекло и постави касетофон върху една обикновена метална маса, завинтена за пода. После свърза касетофона към четири малки уши върху плота на масата и си отиде.
— По този начин няма да прахосате новия си урок, господин президент — каза слабият мъж. — Надявам се, че ще го намерите за интересен. — Той включи касетофона и също излезе от стаята.
Президентът опита да се отърси от озадачаващия го ужас на кошмара. Но всичко изглеждаше прекалено истинско, за да е плод на съновидение. Долавяше миризмата на собствената си пот, чувстваше болката на ожулената си от ремъците кожа, чуваше как ехото от изплашените му викове отеква в стените. Главата му клюмна върху гърдите, докато касетофонът предаваше монотонното си, провлачено съобщение. Когато най-сетне се окопити, той изправи глава с чувството, че повдига огромна тежест и се огледа наоколо.
Седеше в кабинета си в Белия дом.
Държавният секретар Оутс прие обаждането на Дан Фосет по частната му телефонна линия.
— Какво е положението там? — попита той без излишни думи.
— Критично — отвърна Фосет. — Навсякъде има въоръжена охрана. Не съм виждал такова стълпотворение от военни части, откакто бях в Пети морски пехотен полк в Корея.
— Какво става с президента?
— Издава директива след директива като оръдейни залпове. Изобщо не се вслушва повече в съветите на помощниците си, включително в моите. Става все по-трудно да се влезе при него. Преди две седмици с охота изслушваше противоположни гледни точки или безпристрастни мнения. Но вече не. Или трябва да се съгласиш с него, или ти посочва вратата. Меган Блеър и аз сме единствените, които все още имаме достъп до кабинета му, но моите дни тук са преброени. Взимам си шапката и напускам, преди покривът да се е срутил.
— Недей — рече Оутс. — За всички нас, които сме замесени в това положение, ще е най-добре ти и Оскар Лукас да се навъртате около президента. Вие сте единствената връзка, която имаме с Белия дом.
— Не става.
— Защо?
— Нали ви казах, дори и да съм до него, аз съм отписан. Името ми стремглаво върви към първото място на прогонените в списъка на президента.
— Тогава опитай да спечелиш отново благоволението му — нареди Оутс. — Влез му под кожата и се съгласявай с него каквото и да каже. Играй ролята на човек, който отговаря само с „да“ и ни изпращай сведения до последната минута за хода на всяко негово действие, което предприеме.
Последва дълго мълчание.
— Добре, ще направя каквото е по силите ми, за да ви държа в течение.
— Предупреди и Оскар Лукас да е наоколо. Ще имаме нужда от него.
— Мога ли да знам какво замисляте?
— Не още — отвърна кратко Оутс.
Фосет не го насили и смени темата.
— Искате ли да чуете за последната мозъчна буря на президента?