— И затова са я затворили заедно с колегите й, които е трябвало да предприемат еднопосочно пътуване до Москва.
— Само че Лорън е била изложена на по-голяма опасност. Щели да изкарат, че по невнимание е паднала от борда.
— Какво става, след като Линдеман се свързва с теб? — подтикна го да продължи Сандекър.
— Двамата с Ал Джордино взехме самолет и отлетяхме на юг, за да хванем парахода в Сан Салвадор.
— Над двеста души загинаха на „Леонид Андреев“. Извадил си късмет, че си оживял.
— Да — рече Пит замислен. — Бях на косъм.
Той замълча и в съзнанието му изплува само едно лице — лицето на стюарда, който седеше в спасителната лодка и го гледаше със злобния поглед на човек, изпитващ наслаждение от действията си — убиец без капка жалост.
— Ако те интересува къде отиваме — наруши мълчанието Сандекър, — ще ти кажа: на среща със секретаря Оутс в Държавния департамент.
— Нека да се отбием през „Вашингтон поуст“ — ненадейно предложи Пит.
Сандекър му хвърли намръщен поглед.
— Не можем да си губим времето за купуване на вестници.
— Ако Оутс държи да ме изслуша, ще трябва да почака.
Сандекър направи кисела физиономия и отстъпи.
— Давам ти десет минути. Ще се обадя да му кажа, че самолетът ти е имал закъснение.
Пит се бе срещал с държавния секретар по време на работата на групата от Северноамериканския пакт. Грижливо подстриганата му коса имаше тъмносив цвят, а кафявите му очи оглеждаха със заучена непринуденост Пит. Оутс носеше сив костюм на стойност петстотин долара и лъснати до блясък черни обувки по поръчка. Той не излъчваше излишна агресивност и имаше стойката и движенията на лекоатлет.
— Много ми е приятно, че ви виждам отново, господин Пит.
— На мен също, господин секретар.
Оутс стисна силно ръката на Пит, после се обърна да му представи останалите мъже в заседателната зала. Кръгът от приближените му беше налице — Броган от ЦРУ, Емет от ФБР, Алън Мърсиър от Службата за национална сигурност, когото Пит също познаваше, Дан Фосет, представляващ Белия дом. Адмирал Сандекър остана редом до Пит и наблюдаваше със зорко око приятеля си.
— Моля, седнете — посочи им Оутс столовете.
Сам Емет се обърна и погледна с интерес Пит, забелязвайки дълбоките бръчки, набраздили лицето му.
— Господин Пит, позволих си волността да прегледам досието ви и трябва да призная, че работата ви за правителството се чете като роман. — Той млъкна и прелисти досието. — Бил сте пряко отговорен за спасяването на безброй хора по време на операцията „Виксън“. Способствал сте за подписването на договор за обединението с Канада. Оглавявал сте операция по изваждането на „Титаник“, в резултат на което сте открил рядък елемент за „Сицилианския проект“. Имате необичайната дарба винаги да пристигате навреме където трябва.
— Мисля, че е по-точно да се каже: „Винаги е там, където е необходим“ — вметна Оутс.
— Служил сте във Военновъздушните сили, преди да постъпите в НЮМА — продължи Емет. — Имате звание „майор“. Великолепна характеристика за службата ви във Виетнам. — Той замълча за миг и по лицето му се изписа любопитство. — Тук виждам, че сте получил похвала, задето сте свалил един от нашите самолети.
— Може би аз трябва да разкажа случая — намеси се Сандекър, — тъй като се намирах в самолета, по който Дърк стреля.
— Знам, че сме притиснати от времето, но ще ми е интересно да чуя тази история — рече Оутс.
Сандекър кимна учтиво.
— Пътувахме с екипа ми в транспортен самолет с два турбовитлови двигателя от Сайгон до едно малко пристанище на север от Да Нанг. Не знаехме, че аеродрумът, на който трябваше да кацнем, бил превзет от редовни северновиетнамски войски. Радиото ни не работеше и пилотът нямаше как да получи предупреждението. Наблизо летял Пит, който се връщал в базата си след бомбардировъчна мисия. Местният командир му наредил да ни пресрещне и по какъвто и да е начин да ни предупреди. — Сандекър погледна Пит и се усмихна. — Трябва да ви кажа, че той опита от пилотската кабина какво ли не с една неонова реклама, като ни показваше думи, стреля няколко пъти над носа ни, но нищо не влезе в дебелите ни глави. Вече извършвахме последния подстъп за кацане на пистата откъм морето, когато показвайки отлична подготовка по точна въздушна стрелба, той улучи двата ни двигателя и принуди пилота да кацне в морето, на километър и половина от брега. После Дърк започна да ни прикрива, обстрелвайки вражеските лодки, които тръгнаха към нас от брега, докато всички бъдем качени на един патрулен плавателен съд на военноморските ни сили. След като научихме, че ни е спасил от неизбежен затвор и вероятна смърт, двамата с него станахме близки приятели. Няколко години по-късно, когато президентът Форд ме помоли да основа НЮМА, успях да склоня Дърк да работи при мен.