— Докато има подкрепата на Пентагона, това няма да стане.
Ли Тонг напъха цигара в дългото си сребърно цигаре.
— Началник-щабовете са в изчаквателна позиция. Те няма да държат Белия дом затворен завинаги за заседания. Веднъж гласуват ли за обвинението, генералите и адмиралите без да губят време ще изразят подкрепата си за Конгреса и за новия шеф на изпълнителната власт.
— Който ще бъде Алън Моран — уточни Мин Корио с гримаса, сякаш в устата й загорча.
— Ако не освободим Винсент Марголин.
— И сами да си прережем гърлата. Най-добре ще е да направим така, че той да изчезне и тялото му да бъде намерено във водите на река Потомак.
— Чуй ме, онуми — заговори Ли Тонг и очите му заблестяха. — Имаме две възможности. Първата: лабораторията е в отлично работно състояние. Данните на Луговой са все още в компютърните дискети. Разполагаме с неговата технология за управление на съзнанието. Можем да наемем други учени да програмират мозъка на Марголин. Този път не руснаците ще управляват Белия дом, а Морски линии „Бугейнвил“.
— Да, но ако Моран положи клетва за поста президент преди да бъде завършена операцията за управление на мозъка, тогава Марголин вече няма да ни е необходим.
— Това е втората възможност — продължи Ли Тонг. — Да сключим сделка с Моран да отстрани Марголин и да циментира пътя си към Белия дом.
— Той може ли да бъде купен?
— Моран е хитър манипулатор. Основата на политическата му власт е изградена от непочтени финансови сделки. Повярвай ми, онуми, Алън Моран ще плати всякаква цена, за да стане президент.
Мин Корио погледна внука си с огромно уважение. Той притежаваше едва ли не мистично умение да улавя абстрактното. Тя леко се усмихна. Нищо не възбуждаше търговската й кръв така, както мисълта да превърне провала в успех.
— Сключи сделката — рече тя.
— Радвам се, че се съгласи.
— Трябва да преместиш лабораторното съоръжение на безопасно място — продължи старицата, а съзнанието й започна да превключва скоростите. — Поне докато разберем в какво положение сме. Правителствените следователи скоро ще подредят мозайката и ще съсредоточат търсенето по източната брегова линия.
— И затова съм помислил — отвърна Ли Тонг. — Позволих си на своя глава да наредя на един от влекачите ни да я изтегли от водите край Южна Каролина и да я разположи в частния ни приемен док.
Мин Корио кимна одобрително.
— Великолепно хрумване.
— И практично — добави той.
— Какво ще правим с представителката на Конгреса?
— Ако заговори пред пресата, тя ще повдигне куп неудобни въпроси, свързани с пребиваването на борда на „Леонид Андреев“, на които Моран ще трябва да отговори. Той ще побърза да плати да бъде затворена и нейната уста.
— Да, и без това затъна до гуша в лъжи по неин адрес.
— Или друго, можем да я подложим на опита за управление на съзнанието и да я върнем във Вашингтон. Наш служител в Конгреса ще ни бъде само от полза.
— Ами ако Моран я включи в сделката?
— Тогава ще потопим лабораторията заедно с Марголин и Лорън Смит в сто фатома вода.
Ли Тонг и Мин Корио не подозираха, че разговорът им се препращаше към покрива на жилищен блок, на няколко пресечки от Хъдсън стрийт, където отражател с вторично приемане препредаваше радиочестотните сигнали на гласово активиран магнетофон, разположен в прашна, изоставена стая.
На строената в началото на века сграда предстоеше да бъде разрушена и въпреки че почти всички апартаменти бяха опразнени, малкото останали наематели не бързаха да се изнасят.
Сал Касио държеше сам целия десети етаж. Беше се самонастанил в жилището, тъй като портиерите изобщо не си правеха труда да се качват догоре, а прозорецът на стаята имаше директна зрителна линия към вторичния приемник. Походно легло; спален чувал и малка електрическа печка бяха единствените неща, необходими му да пребивава криво-ляво там, и освен приемник-предавателя мебелировката му се допълваше и от едно старо, избеляло и скъсано кресло, което бе прибрал от контейнера за боклук в една задънена уличка.