— Той е прав — обади се Сандекър. — Ние не взехме предвид наклона на предния край.
Йегър продължи:
— Това, което получихме, е товарен шлеп със стоманена конструкция и товаровместимост от двеста и осемдесет до триста тона, със самостоятелни отделения за пренасяне на зърно, дървен материал и тъй нататък. Вероятно е построен от мостостроително дружество „Нашвил“ в Нашвил, Тенеси.
— Какво газене има?
— Празен или пълен?
— Празен.
— Четирийсет и пет сантиметра.
— Благодаря ти, друже. Пак се справи.
— С какво?
— Върви да спиш.
Пит изключи високоговорителя и се обърна към Сандекър.
— Димът се разсейва.
Сандекър се усмихна широко и рече:
— Умни са тия Бугейнвилови, много умни!
— Не мога да не се съглася — кимна Пит. — Последното място, където човек би потърсил скъпо оборудвана лаборатория, е в ръждясал стар речен шлеп, закотвен в блатист залив.
— На всичкото отгоре и в състояние да бъде преместван — добави Сандекър. — Всеки влекач може да го закара до който и да е док с дълбочина на водата над четирийсет и пет сантиметра.
Пит погледна замислен въздушната фотоснимка.
— Следващият ни опит е да определим къде пак са го замаскирали Бугейнвилови.
— Тясното заливче, където е бил вързан преди, води към река Стоуно — отбеляза Сандекър.
— А река Стоуно е част от вътрешнобреговия воден път — добави Пит. — Те могат да го изтеглят по всяка една от десетте хиляди реки и рекички, заливи и заливчета от Бостън до Кий Уест.
— Няма начин да отгатнем направлението — обезсърчен измърмори Джордино.
— Естествено, че няма да го оставят във водните басейни на Южна Каролина, много ще е очебийно — каза Пит. — Според мен уловът ври на север или на юг, отдалечен на хиляда — хиляда и двеста километра.
— Сложна работа е това — заговори тихо Сандекър, — да го различим сред другите шлепове, движещи се по източните водни пътища. Те са по-нагъчкани от нападалите есенни листа в Ню Ингланд.
— И все пак е нещо повече от това, с което разполагахме досега, за да продължим нататък — обнадежди ги Пит.
Сандекър вдигна глава от снимката.
— Няма да е лошо да се обадим на Емет и да го уведомим за откритието ни. Все някой от армията му от следователи ще извади късмет и ще се натъкне на въпросния шлеп.
Думите на адмирала бяха лишени от чувство. Той не искаше да изрече онова, което се въртеше в ума му.
Ако Ли Тонг Бугейнвил заподозреше, че правителствените следователи дишат във врата му, той нямаше да има друг избор, освен да убие вицепрезидента и Лорън и да изхвърли труповете им, за да прикрие следите си.
65.
— Пациентът ще има сили още някой и друг ден да се пребори с болестта — заяви ободряващо доктор Харолд Гуин, лекуващият лекар на президента.
Той беше нисък, пълничък мъж, с плешива глава и дружелюбни сини очи.
— Обикновен случай на вирусна инфлуенца. Ще пазите леглото няколко дни, докато спадне температурата. Ще ви бия антибиотик и ще ви дам хапче срещу гадене.
— Не мога да се излежавам — обезсилен възрази президентът. — Толкова работа ме чака.
В думите му се долавяше слаба съпротива. Треската от високата температура го беше зашеметила и непрекъснато му идеше да повърне. Гърлото му беше обложено, а цялото му тяло — от главата до петите — като че ли бе изгнило.
— Почивайте и не се притеснявайте за нищо — нареди Гуин. — Земята ще продължи да се върти и без вас няколко часа. — Той заби игла в ръката на президента, после му подаде чаша с вода, за да изпие таблетката.
В спалнята влезе Дан Фосет.
— Свършихте ли, докторе? — попита той.
Гуин кимна.
— Пазете го да не става. Ще намина отново следобед към два часа. — Той се усмихна сърдечно, затвори чантата си и си тръгна.
— Дойде генерал Меткалф — съобщи Фосет на президента.
Президентът сложи трета възглавница зад гърба си и с мъка се намести до седнало положение; стаята се завъртя пред очите му и той започна да разтрива слепоочията си.
Меткалф се появи внушителен в бляскавата си униформа с осем реда цветни ленти. От него лъхаше бодрост, която липсваше при последната им среща.