В личния си живот представляваше точно обратното. Дълбоко в себе си беше атеист, който гледаше на избирателите си и на обществеността като на невежа паплач, чиито вечни оплаквания му позволяваха да владее и извърта нещата в своя полза. Никога не се бе женил, нямаше близки приятели и живееше като разкаян монах в малък апартамент под наем. Всеки долар отгоре и над насъщните му нужди отиваше в тайното му акционерно дружество в Чикаго, където се прибавяше към капиталите, натрупани чрез незаконни сделки, подкупи и други нечестни вложения. После те се пръсваха и посяваха, за да укрепят основите на властта му и вече почти не бяха останали мъж или жена, заемащи високи постове в бизнеса и правителството, които да не са свързани тясно с него чрез политически услуги или влияние.
Дъглас Оутс, Сам Емет, Мартин Броган, Алън Мърсиър и Джес Симънс, които наскоро бяха освободени от домашен арест, вече чакаха в кабинета му, когато Моран влезе. Всички станаха на крака, докато той заемаше мястото си зад бюрото. От него лъхаше самонадеяност, която не убягна от погледите на посетителите му. Беше им наредил да се съберат в частната му територия и те нямаха друг избор, освен да се подчинят.
— Благодаря ви, че дойдохте, господа — заговори той с изкуствена усмивка. — Предполагам, че знаете причината.
— Да обсъдим твоята евентуална приемственост на президентския пост — отвърна Оутс.
— Тя не е евентуална — натърти язвително Моран. — По програма Сенатът дава ход на процеса в седем часа тази вечер. Като следващия по ред в изпълнителната власт, чувствам за свой дълг да положа клетвата веднага след това и да поема отговорността да излекувам раните, нанесени от вредните измами на президента.
— Не прибързваш ли много? — попита Симънс.
— Не, ако това означава да попреча на президента да извърши още безобразия.
По лицето на Оутс се четеше съмнение.
— Някои хора може да изтълкуват неоправданата ти реакция, поне докато не се докаже, че Винс Марголин е мъртъв, като неуместен опит да узурпираш властта, особено ако се вземе предвид участието ти в обосновката за свалянето на президента.
Моран изгледа кръвнишки Оутс и отмести поглед към Емет.
— У вас са дрехите на вицепрезидента, намерени в реката.
— Нашите лаборанти от ФБР установиха, че дрехите наистина принадлежат на Марголин — потвърди Емет. — Но според анализите те изобщо не са престоявали във водата две седмици.
— Най-вероятно да са били изхвърлени от водата на брега, където са изсъхнали.
— Казвате, че рибарят, който е дошъл в кабинета ви с вещественото доказателство, твърдял, че ги е намерил да плуват насред реката Потомак.
— Вие сте директор на ФБР — сопна се Моран. — Вие ги разбирате тия работи. Аз тук не съм изправен пред съд.
— Може би ще бъде в интерес на всеки един от присъстващите тук — обади се Оутс с тих глас, — ако търсенето на Марголин продължи.
— Напълно съм съгласен — подкрепи го Броган. — Ние не можем да го отпишем, докато не намерим тялото му.
— Това положително ще надигне много въпроси — добави Мърсиър. — Например как е умрял.
— Очевидно е, че се е удавил — отвърна Моран. — Вероятно при потъването на „Игъл“.
— Освен това — продължи Мърсиър, — ти изобщо не можеш да дадеш задоволителни обяснения за това кога и как ти и Маркъс Ларимър сте слезли от „Игъл“ и сте заминали за все още пазения в тайна курорт на Карибско море, за да ловите риба.
— Ще отговоря на драго сърце на всички въпроси пред комисията за разследване към Конгреса — заяви Моран. — А не тук и сега пред хора, които ми се противопоставят.
— Трябва да знаеш, че независимо от грешките му ние оставаме верни на президента — каза Оутс.
— И за миг не съм се съмнявал — отвърна Моран. — Тъкмо затова ви повиках тук днес. Десет минути след като Сенатът гласува, аз ще съм положил клетва за президент. И първият ми официален акт ще бъде да оповестя или оставката ви, или уволнението ви — по ваш избор. Довечера, считано от полунощ, нито един от вас няма да работи за правителството на Съединените щати.
Тесният павиран път се виеше между високите хълмове, чиито клонове се спускаха стръмно към Черно море. На задната седалка на дългата лимузина „Кадилак Севил“ седеше Владимир Полевой и четеше последния доклад на Алексей Луговой. От време на време той вдигаше поглед и се заглеждаше в изгряващото слънце, което изпълзяваше над хоризонта.