— Бил ли сте някога на реката? — обърна се Грифин към Пит.
— Преди няколко години правих исторически проучвания на два кораба, разбити по времето на Конфедеративната гражданска война на стотина километра от Плакмайнс Париш.
— Знам едно чудно ресторантче в енорията…
— И аз го знам, казва се „При Том“. Поднасят превъзходни стриди върху половин черупка. А пък ако ги поискате и полети със соса от люти чушлета, който приготвя майката на Том, стават фантастични.
— Явно много свят сте виждал.
— Според случая.
— Имате ли представа къде може да е укрит шлепът?
— Отваряйте си очите за док и склад, които на вид са порутени и почти не се използват, но са строго охраняеми — с повече от необходимия брой пазачи, висока ограда, а може би и кучета. Шлепът, ръждясал и занемарен, ще е забутан на такова място. Предполагам, че то се намира някъде между Чалмет и Пайлъттаун.
— До Пайлъттаун може да се стигне само с плавателен съд — отбеляза Грифин. — Главният воден път на делтата свършва на шестнайсет километра от един град, наречен Венис.
— Признавам, сбърках.
Те се умълчаха за известно време и наблюдаваха реката под тях, която течеше със скорост почти четири възела между високи диги, предпазващи брега от наводнение. На пасища край малки ферми пасяха крави, портокалови горички се простираха върху тесните ивици укрепена земя покрай дигите и постепенно оредяваха навътре в мочурливата почва. Вертолетът прелетя над Порт Сълфър, чиито внушителни пристани бяха здраво укрепени в западния бряг. Мънички планини от жълта сяра, високи петнайсет метра, се издигаха от равната, отровена почва.
През следващия половин час се появи първият от трите предупредителни сигнала. На няколко километра от Порт Салфър забелязаха изоставена консервна фабрика, край която бяха вързани два шлепа. Грифин уведоми по радиовръзката екипа от агенти, които следваха вертолета по пътя край западния бряг. След направената бърза проверка постройката се оказа празна, а шлеповете съдържаха само просмукана от дъното вода и тиня.
Те продължиха на юг и минаха над обширни блата и криволичещи към залива мочурливи разклонения на реката. Видяха елени, които пасяха наоколо, голям брой алигатори, припичащи се на слънце в калта, и малко стадо кози, които проследиха вертолета с равнодушно любопитство в очи.
Огромен товарен кораб със заоблен нос пенеше водите на реката срещу течението. На кърмата се развяваше опознавателния му флаг със златна звезда, сърп и чук.
— Руски — отбеляза Пит.
— Доста голям процент от петте хиляди кораба, които пристигат всяка година в Ню Орлиънс, са притежание на руснаците.
— Искате ли да видим какво има на онзи шлеп там — посочи с ръка Хоган, — дето е вързан зад онази драга на източния бряг?
Грифин кимна.
— Него ще проверим лично ние.
Хоган тръсна русата си грива.
— Ще се приземя на дигата.
Тя умело докосна с колесниците посипания с натрошени морски черупки път, който минаваше по горната част на дигата. След три минути Грифин тръгна по скърцащата рампа към шлепа. След още три — вече стягаше колана на седалката във вертолета.
— Не ви ли провървя? — попита го Пит.
— Празни надежди. Старото корито е до половината пълно с нефт. Сигурно е служило за нещо като бензиностанция за драгата.
Пит погледна часовника си. Два и половина. Времето летеше. Още няколко часа и Моран ще положи клетва за президент.
— Трябва да продължим да изпълняваме програмата — рече той.
— Чувам ви какво си говорите — обади се Хоган и издигна вертолета с такъв рязък завой над реката, че Джордино притисна ръка в корема, за да провери дали е на мястото си.
След още дванайсет километра те отново удариха на камък, след като зърнаха един шлеп, закотвен съмнително под един навес за корабна поддръжка и ремонт. Бързото претърсване на екипа на сушата установи, че е напълно разбит.
Полетът им продължи над рибарските градчета Емпайър и Бурас. Отминаха ги и тъкмо направиха завой, когато изведнъж пред очите им се разкри картина от златните години на реката — почти забравена внушителна и живописна гледка. Един параход с бял корпус и с широк бимс, от чиито палуби се виеше струйка пара, бе забил нос в западния насип.
— Призраци от времето на Марк Твен — рече Джордино.