— Не, ще се качим на бивш норвежки търговски кораб — поясни Ли Тонг, — който купих преди седем години, направих му ремонт и го преправих да изглежда като океанографски изследователски плавателен съд — умела маскировка за заблуда на митническите власти и бреговата охрана.
— Да се надяваме, че ще заблуди и някой, който е по петите ни.
— И още как! — изсмя се презрително Ли Тонг. — На всяка американска изследователска група ще бъде съобщено на най-добрия английски, който може да бъде купен, че сме заловени и задържани под ключ. И преди изследователския кораб да влезе в пристанището на Ню Орлиънс, ти, аз и целият екипаж отдавна ще сме изчезнали.
— Ето го фарът на Порт Ийдс — посочи Пуджон. — Скоро ще навлезем в открито море.
Ли Тонг кимна доволен, без да се усмихва.
— Щом досега не ни спипаха, за тях вече е късно, много късно.
Поставяйки на карта дългата си и бележита кариера, генерал Меткалф пренебрегна заплахите на Моран и даде сигнал за тревога на всички щати по крайбрежието на залива. Във военновъздушната база Еглин и военната зона Хърбърт във Флорида тактическите изтребителни авиокрила и военни кораби за специални операции поеха на запад, а от въздушната база на Военноморските сили Корпус Кристи в Тексас излетяха на изток щурмови ескадрили.
Генералът и Сандекър тръгнаха с кола за Пентагона, за да ръководят спасителната операция от военния оперативен пункт. Веднъж задействаше ли се огромната машина, на тях им оставаше само да приемат съобщенията и да наблюдават голямата карта, съставена по аерофотоснимка, изобразена на екрана от прожекционен апарат.
Меткалф не можеше да прикрие опасенията си. Той стоеше напрегнат, търкаше длани една в друга и се взираше в лампичките на картата, обозначаващи напредването на предстоящия въздушен удар, докато самолетите се съсредоточаваха върху кръга, осветен с червена светлина.
— Още колко остава до пристигането на първия самолет? — попита Сандекър.
— Десет, най-много дванайсет минути.
— А на плавателните съдове?
— Не по-малко от час — отвърна обезсърчен Меткалф. — Нямахме достатъчно време. В непосредствена близост до района нямаме нито един плавателен съд, с изключение на една ядрена подводница на шейсет мили от залива.
— Какво е положението с бреговата охрана?
— Край Гранд Айланд има един катер за спасителни и ответни действия в бойна готовност. Той може да стигне навреме.
Сандекър огледа фотоплана.
— Малко ме съмнява. На трийсет мили е от района.
Меткалф избърса дланите си с носна кърпа.
— Положението изглежда доста сериозно — рече той. — Освен за сплашване въздушната мисия е безполезна. Не можем да пратим самолети да атакуват влекача, без да подложим на опасност шлепа. На практика те са един върху друг.
— При всички случаи Бугейнвилови ще потопят на бърза ръка шлепа.
— Поне един кораб да имахме в района. Тогава можехме да опитаме да се качим на борда.
— И да спасим Смит и Марголин живи.
Меткалф седна тежко в едно кресло.
— И все пак има вероятност да успеем. Една специална бойна група в състава на Военноморските сили — „Тюлените“ — трябва да пристигне с вертолет след броени минути.
— След касапницата, на която са били подложени агентите от ФБР, и тях може да ги сполети същата участ.
— Те са последната ни надежда — отчаян каза Меткалф. — Ако те не ги спасят, няма кой друг.
Първият самолет, който пристигна на мястото на действието, не беше свистящ изтребител, а самолет на Военноморските сили за събиране на метеорологични данни, с четири двигателя, отклонен от рутинната си обиколка за проучване на метеорологичната обстановка. Пилотът, на възраст около двайсет и пет години, с момчешко лице, потупа втория пилот по ръката и посочи надолу вляво от него.
— Влекач бута шлеп. Сигурно заради тях е цялата тази гюрултия.
— Какво трябва да правим сега? — попита вторият пилот; той беше малко по-възрастен, с тясна челюст и буйна рижава коса.
— Уведоми базата за добрата новина. Освен, разбира се, ако не смяташ да я запазиш в тайна.
Не мина и минута след предаването на съобщението и по радиото се разнесе груб глас.
— Кой е командир на самолета?
— Аз.