— Кой е този „аз“?
— Първо вие се представете.
— Тук е генерал Клейтън Меткалф, командващ началник-щабовете.
Пилотът се усмихна и завъртя върха на показалеца си в слепоочието си.
— Луд ли сте, или това е шега?
— Психичното ми състояние сега не е тема за обсъждане и не, това не е шега. Ако обичате, кажете си името и ранга.
— Ами ако не повярвате?
— Това ще преценя аз.
— Лейтенант Юлисис С. Грант.
— Защо да не ви повярвам — разсмя се Меткалф. — Имаше един играч на трета база със същото име.
— Това беше баща ми — поясни Грант с благоговение. — Помните ли го?
— Не дават четири звезди за слаба памет — отвърна Меткалф. — Имате ли телевизионна апаратура на борда, лейтенант?
— Да… да, господин генерал — заекна Грант, осъзнавайки с кого разговаря. — Ние записваме признаци за бури за метеоролозите.
— Ще кажа на моя началник свръзки да даде на вашия видеооператор честотата, по която да осъществите сателитно предаване за Пентагона. Задръжте камерата насочена към влекача.
Грант се обърна към втория пилот.
— Боже мой, как си обясняваш това?
71.
Влекачът отмина наблюдателния пост при южния канал — последното охранение на мътната Мисисипи — и пое към открито море.
— Още трийсет мили и сме в дълбоки води — каза капитан Пуджон.
Ли Тонг кимна, докато проследяваше с поглед кръжащия метеорологичен самолет. После взе бинокъла и огледа морето. Единственият кораб, който се виждаше, беше собственият му подправен океанографски плавателен съд, който се приближаваше от изток на около осем мили откъм левия борд на влекача.
— Победихме ги — уверено заяви той.
— Все още има вероятност да ни атакуват от въздуха.
— С риск да потопят шлепа? Не вярвам. Те искат вицепрезидента жив.
— Откъде знаят, че е на борда?
— Не знаят, поне не със сигурност. Още една причина да не нападат невинен на вид влекач, тръгнал да изхвърля ненужен шлеп в морето.
Един моряк изкачи стълбите до лоцманската кабина и влезе.
— Господине — заговори той и вдигна ръка нагоре, — откъм кърмата се приближава вертолет.
Ли Тонг се обърна с бинокъла в посоката, посочена от моряка. Хеликоптер на Американските военноморски сили летеше към влекача на пет метра над вълните. Азиатецът се намръщи и рече:
— Предупреди хората.
Морякът отдаде чест и бързо излезе.
— Военен ли е? — попита Пуджон разтревожен. — Ще надвисне над нас и ще ни разпердушини на парчета, без дори да одраска шлепа.
— За щастие не. Транспортен е. Вероятно превозва група „тюлени“ от Военноморските сили. Те възнамеряват да щурмуват влекача.
Лейтенант Хомър Додс подаде глава от страничната врата на вертолета и погледна надолу. Двата плавателни съда изглеждат съвсем миролюбиви, помисли си той, когато един моряк излезе от лоцманската кабина и махна за поздрав. Нямаше нищо необичайно или съмнително. Не се виждаше никакво въоръжение, за което го бяха предупредили.
Той заговори в микрофона.
— Установихте ли радиовръзка?
— Сигнализирахме им на всички морски честоти, вписани в дневника, но те не ни отговарят — поясни пилотът от кабината.
— Добре, спусни ни над шлепа.
— Разбрано.
Додс взе рупор и заговори в отвора му.
— Хей, влекачът! Тук Военноморските сили на Съединените щати. Намалете скоростта и спрете. Кацаме на борда.
Долу морякът сви длани зад ушите си и поклати глава в знак, че не чува нищо от воя на двигателите на вертолета. Додс повтори съобщението и морякът го покани с ръка да кацне. Дотогава Додс бе достатъчно ниско и забеляза, че той е азиатец.
Скоростта на влекача и шлепа намаля и те започнаха да се полюшват върху вълните. Пилотът на вертолета се съобрази с посоката на вятъра и се снижи над палубата на шлепа, за да даде възможност на ударната група на Додс да скочи от метър, метър и половина.
Додс се обърна и отправи последен поглед към хората си. Те бяха стройни и яки — може би най-жилавата, най-настървената и най-коварната група от универсални убийци във ВМС на САЩ. Това беше единственият екип, който, в сравнение с другите, ръководени от Додс, обичаше да води битки. Те горяха от желание, бяха винаги със заредени оръжия и подготвени за всичко. Освен, може би, за пълна изненада.