Някой разгърна бойното знаме на полка и започна бясно да го размахва над главата си. Мускетите бяха презаредени, щиковете — забити. Свирачът на калиопа се върна на мястото си и отново подхвана „Дикси“. Пит бе смаян от факта, че никой не показваше признаци на страх. Тъкмо обратното — всички бяха обзети от необуздано изстъпление. Трудно му беше да се отърси от чувството, че по някакъв начин е прескочил бариерата на времето и се е озовал в миналото.
Ларош изчетка офицерската си фуражка, набучи я на върха на сабята си и я вдигна високо във въздуха.
— Шести луизиански! — извика той. — Напред, да ги смажем!
С бойни викове, подобно на демони, изникнали от центъра на земята, мъжете в сиви униформи се втурнаха към борда на влекача. Ларош бе улучен в брадичката и едното коляно, но куцукайки, продължи напред. Пит поддържаше огнево прикритие, докато не изстреля и последния патрон от томпсъна си. После остави оръжието си върху една памукова бала и се втурна след Джордино, който отскочи на куц крак зад един пристанищен понтон, пазейки ранения си глезен, и застреля с револвера като обезумял. Последваха го Макджийн и огнярите, които размахваха лопатите си като сопи.
Хората на Бугейнвил по нищо не приличаха на нападателите си. Те бяха наемни убийци, безскрупулни мъже, които нито проявяваха, нито очакваха пощада, но не бяха подготвени за невероятната яростна атака на южняците и допуснаха грешка, като изскочиха от защитните стоманени прегради — бяха посрещнати с фронтален щурм.
„Стоунуол Джексън“ бе обгърнат в пламъци. Артилеристите дадоха последен залп, целейки се по-напред от средата на влекача, където се биеха мъжете, и изстрелът им разкъса въжетата, вързани за шлепа. Тласнати странично от инерцията на парахода, двата стоманени плавателни съда се извиха под остър ъгъл покрай разбития му нос.
Бойците от Шести луизиански полк изпълниха палубите, нападайки с щиковете си, като поддържаха обаче и смъртоносна стрелба. На много места се стигна и до ръкопашен бой, а дългият метър и петдесет мускет и шейсетсантиметровият щик се явяваха опасно оръжие за близък бой. Никой от „неделните“ войници не спираше да си отдъхне; те се биеха с невероятна непреклонност и бяха прекалено увлечени от невъобразимата шумотевица и от възбуда, за да изпитват страх.
Джордино не почувства удара. Той напредваше неумолимо в жилищните помещения на екипажа и стреляше във всеки азиатец, който му се изпречеше на пътя, когато изведнъж се строполи по очи на пода — куршум бе раздробил прасеца на здравия му крак.
Пит го хвана под мишници и го изтегли в един безлюден коридор.
— Не забравяй, че не си брониран.
— Къде беше, дявол да те вземе? — Гласът на Джордино звучеше напрегнат поради увеличаващата се болка.
— Стоях настрана — отвърна Пит. — Не съм въоръжен.
Джордино му подаде револвера „Льо Мат“.
— Вземи го. Така и така за днес приключих.
Пит го погледна полуусмихнат.
— Извинявай, че ще те оставя, но трябва да проникна в шлепа.
Джордино отвори уста, за да му се изрепчи, но приятелят му бе изчезнал. Не бяха минали и десет секунди и Пит вече се провираше между отломките на носовата част на влекача. Но беше закъснял. От един люк се подадоха глава и рамене и последваха изстрели. Пит почувства как куршумите изсвистяха досами косата и бузата му. Той се свлече върху бордовия парапет и с главата надолу се прекатури във водата.
На кърмата екипажът на Бугейнвил продължаваше да се отбранява ожесточено, отказвайки упорито да се предаде, докато най-накрая сивите униформи надделяха. Виковете и гърмежите отслабнаха и замлъкнаха. Бойното знаме на конфедерацията бе закачено на пеленгаторната антена на влекача и битката приключи.
Самодейците войници от Шести луизиански полк се справиха добре. Колкото и да беше изненадващо, нито един не бе загинал в мелето. Имаше осемнайсет ранени, но само двама сериозно. Накуцвайки, Ларош се отдели от струпалите се край него ликуващи мъже и седна на пода на палубата до Джордино. Протегна му ръка и двамата ранени си стиснаха ръцете.
— Моите поздравления, майоре — рече Джордино. — Спечелихте преиграването, тъй да се каже.
— Ама хубавичко ги напердашихме, а?
Ли Тонг изпразни оръжието си във фигурата на носа на влекача, докато не я изгуби от поглед под водата. После се сниши до очи в люка и загледа бойното знаме на Конфедерацията, което се вееше от лекия ветрец над залива.