— Какво следва сега, господин Пит?
— Падането на последната завеса на Морски линии „Бугейнвил“ — отвърна той. — Утре вашият гнил бизнес вече няма да съществува. Азиатските ви предмети на изкуството ще бъдат предадени на музеите. Тук ще дойде нов наемател и ще преустрои кабинетите и жилищните ви помещения. Цялата ви флотилия ще бъде разпродадена. Отсега нататък името Бугейнвил няма да значи нищо, освен далечен спомен в микрофилмовия архив на вестниците. За вас няма да скърбят нито приятели, нито роднини, а аз лично ще се погрижа да ви погребат в гробище за бедняци и чужденци без никакво име.
Най-накрая той замълча; по нейното лице се изписа омраза.
— А какво ще е вашето бъдеще, господин Пит?
Той се усмихна.
— Ще си поправя колата, която ми взривихте.
Тя немощно се повдигна от количката си и се изплю в лицето му. Пит не понечи да избърше слюнката. Просто остана на мястото си и я погледна с лукава усмивка. Видя как цялата й злоба изби по лицето, докато го проклинаше на корейски език.
Пит набра кодовия номер с бутоните на предавателя на Касио и вратите на „Лифтоник“ OW-607 се отвориха.
Но асансьор нямаше — само празна шахта.
— Бон воаяж, дърта зла вещице!
Той бутна инвалидната количка в зеещата дупка и чу как тя затрака надолу като камък, хвърлен в кладенец, докато отекващият в стените звук заглъхна под стоте етажа.
Пит излезе през главния вход на Търговския център и тръгна към Лорън, която седеше на пейка отвън. Тя стана да го пресрещне. Двамата се прегърнаха и постояха така известно време, без да продумат.
Лорън усети умората и болката му. Но долови и още нещо — необичаен вътрешен покой, който й бе непознат дотогава. Тя го целуна леко няколко пъти, после го поведе към чакащите таксита.
— Къде е Сал Касио? — попита Лорън.
— При дъщеря си.
— А Мин Корио?
— В пъкъла.
Тя забеляза суровия му поглед.
— Имаш нужда от почивка. Но първо ще те заведа на преглед в болница.
Изведнъж лицето му доби дяволит израз.
— Хрумна ми нещо друго.
— Какво?
— Да прекараме следващата седмица в апартамент на най-хубавия хотел в Манхатън. Ще си поръчаме в стаята шампанско, разни вкуснотии за вечеря, а ти ще ме любиш.
В очите й проблесна кокетство.
— Защо трябва аз да върша цялата работа?
— Защото явно не съм в състояние да поема управлението.
Тя се притисна любвеобилно в него.
— Струва ми се, че това е най-малкото, което мога да направя, задето ми спаси живота.
— Семпер паратус — рече той.
— Семпер какво?
— Това е мотото на бреговата охрана — винаги готов! Ако вертолетът им не се бе появил навреме над шлепа, сега двамата с теб щяхме да сме на дъното на Мексиканския залив.
Стигнаха до таксито и Лорън помогна на бавнодвижещия се Пит да се качи и седне на задната седалка. Тя се настани до него и целуна ръката му, а шофьорът търпеливо гледаше напред през предното стъкло.
— Накъде? — попита той.
— Хотел „Хелмсли Палас“ — отвърна Пит.
Лорън се обърна и го изгледа.
— Ще наемеш апартамент в „Хелмсли“?
— Не, цялата надстройка на покрива му — поправи я той.
— И кой ще плати за тази разкошна интерлюдия?
— Как кой, правителството естествено. Кой друг?