Президентът поклати глава.
— Кремъл стига до фанатизъм по отношение на военното си укрепление. Те никога няма да охлабят позициите си, независимо от икономическата им дилема. А и хората никога няма да се разбунтуват или да предприемат масови демонстрации. Нашийникът на партията е доста стегнат.
— Крайният резултат — продължи Фосет — е, че както Ларимър, така и Моран решително се противопоставят на предложението Москва да бъде облекчена от бремето й.
Президентът изкриви лице от отвращение.
— Ларимър е пияница, а Моран е затънал в поквара.
— И все пак не може да се заобиколи фактът, че вие трябва да ги склоните да приемат вашето мислене.
— Не отричам техните мнения — призна президентът, — но съм убеден, че ако Съединените щати спасят народите от Източния блок от пълно разпадане, всички те ще се отдръпнат от Съветския съюз и ще се присъединят към Запада.
— Мнозина определят това като „гладна кокошка просо сънува“, господин президент.
— Французите и германците разсъждават като мен.
— Естествено, и защо не? Те играят в двата края на игрището, като се осланят на силите на НАТО да поддържат сигурността, докато те разширяват икономическите си връзки с Изтока.
— Забравяш немалкото редови американски гласоподаватели, които застават зад плана ми за съдействие — отбеляза президентът, вирвайки брадичка. — Те дори виждат в него възможност да бъде намалена заплахата от ядрено унищожение и завинаги да бъде премахната Желязната завеса.
Фосет разбра, че е безсмислено да се опитва да влияе на президента, когато той е в настроение да води кампания и е пламенно убеден, че е прав. Да премахваш врагове с добро си беше своего рода добродетел, напълно цивилизована тактика, способна да размърда съзнанието на разумните хора, но Фосет продължи да е песимистично настроен. Той се вглъби в мисли и потъна в мълчание. Лимузината зави по Ем стрийт, навлезе в района на вашингтонското военноморско пристанище и спря върху един от дългите докове.
Когато Лукас слезе от колата, до тях се приближи тъмнокож мъж с каменния израз на американски индианец.
— Добър вечер, Джордж.
— Здравей, Оскар. Как върви голфа?
— Слаба работа — отвърна Лукас. — Не съм пипвал топка близо две седмици.
Докато разговаряше, Лукас се вглеждаше проницателно в тъмните очи на Джордж Блакаул — временно изпълняващия длъжността инспектор и главен разузнавателен агент, отговарящ за движението на президента. Блакаул беше висок почти колкото Лукас, с пет години по-млад от него и имаше излишно тегло най-малко четири килограма. Не се разделяше с дъвката си — устата му непрекъснато работеше. Беше половин сиукс и често го поднасяха за ролята на дедите му в поречието на Литъл Бигхорн.
— Безопасно ли е да се качваме на борда?
— Яхтата е проверена за експлозиви и подслушвателни устройства. Преди десет минути леководолазите приключиха с проверката на корпуса, а охраняващият катер, който ще се движи непосредствено след яхтата, е в пълна готовност да потегли.
Лукас кимна.
— Трийсет и три метров катер на бреговата охрана ще бъде на разположение, когато пристигнете в Маунт Върнън.
— Е, значи сме готови за шефа.
Лукас поостана още малко, за да обходи с поглед пристанищния район. След като не забеляза нищо подозрително, той отвори вратата на президентската кола. Президентът слезе и агентите направиха ромбовидна защита около него. Блакаул тръгна пред патрула, който вървеше непосредствено пред президента. Лукас мина от лявата страна и малко назад, тъй като беше левак и така щеше да му е по-удобно да си послужи с пистолета, ако се наложеше. Фосет ги следваше на няколко метра най-отзад и встрани.
Когато стигнаха площадката за качване, Лукас и Блакаул се отдръпнаха да сторят път на другите да минат.
— И тъй, Джордж, той е изцяло твой.
— Щастливец си ти — усмихна се Блакаул. — Ще бъдеш свободен през почивните дни.
— За първи път този месец.
— Оттук направо вкъщи ли се прибираш?
— Не. Първо трябва да се отбия в кабинета и да поразчистя бюрото си. При последното пътуване до Лос Анджелис възникнаха известни неуредици, та искам да прегледам отново съставения план.