Марголин може и да беше избор на народа за място в президентството, но не и избор на партията. В нейните среди почтеността и образът му на „новатор и изпълнител“ работеха срещу него. Той често отказваше да застане зад пристрастни решения, ако смяташе, че има и по-добър път — беше отцепник, който следваше собствената си съвест.
Президентът проследи с поглед запътения към главния салон Марголин; раздразнение и ревност пламнаха в него.
— Какво прави Винс тук? — попита го ядосан Фосет.
— Откъде да знам — солна му се президентът. — Каза, че бил поканен.
Фосет се слиса.
— Господи! Някой от чиновниците е оплескал работата.
— Вече е много късно. Не мога да му кажа, че е нежелан и да го помоля да си тръгне.
Фосет продължаваше да изглежда объркан.
— Нищо не разбирам.
— Аз също, но няма как да се отървем от него.
— Той може да оплеска всичко.
— Не вярвам. Независимо какво мислим за Винс, той никога няма да направи изявления, които ще очернят името ми. Малко президенти биха могли да кажат подобно нещо за вицепрезидентите си.
Фосет се примири с положението.
— Тъй като няма достатъчно кабини, ще преотстъпя моята и ще остана на брега.
— Оценявам жеста ти, Дан.
— Мога да остана на яхтата до довечера, а после да отскоча до някой близък мотел.
— При създалите се обстоятелства — заговори бавно президентът — може би ще е по-добре изобщо да не тръгваш с нас. След като Винс вече е тук, не искам гостите ни да си помислят, че се съюзяваме срещу тях.
— Ще оставя документите, подкрепящи вашите становища, в каютата ви, господин президент.
— Благодаря. Ще ги прегледам преди вечеря. — Президентът замълча за миг, после попита: — Да има някакво съобщение за положението в Аляска?
— Само това, че търсенето на отровното вещество е вече в ход.
В очите на президента се прокрадна израз на безпокойство. Той кимна и стисна ръката на Фосет.
— Довиждане до утре.
Малко по-късно Фосет стоеше на пристанището сред наежените агенти на Тайните служби, изпратени да охраняват вицепрезидента. Докато наблюдаваше как застаряващата бяла яхта пресича река Анакостия, за да завие на юг и да се насочи към Потомак, в стомаха му започна да се стяга възел.
Не бяха пращани никакви писмени покани!
Нямаше никакъв смисъл от подобно нещо.
Лукас тъкмо си обличаше сакото, за да си тръгва от кабинета, когато телефонът, свързан с командния пункт, иззвъня.
— Лукас слуша.
— Тук е яхта „Любов“ — каза Джордж Блакаул, използвайки кодовото название на започналото пътуване.
Обаждането беше неочаквано и също като баща, чиято млада дъщеря е отишла на среща, Лукас веднага си помисли най-лошото.
— Продължавай — рече той кратко.
— Изпаднахме в особено положение. Не е критично, повтарям, не е критично, но излезе нещо, непредвидено в пътуването.
Лукас изпусна въздишка на облекчение.
— Слушам те.
— „Шекспир“ е на борда — продължи Блакаул, служейки си с кодовото име на вицепрезидента.
— Къде каза че е? — ахна от изненада той.
— Марголин изникна отнякъде и се качи на борда малко преди да отплаваме. Дан Фосет му преотстъпи кабината си и слезе на брега. Поисках от президента да ми обясни какво е това включване на пътници в последния момент, но той ми каза да не се занимавам с този въпрос. Аз обаче надушвам някаква каша.
— Къде е Райнман?
— На яхтата. Точно до мен.
— Дай ми го.
След кратка пауза Ханк Райнман, инспекторът, оглавяващ отряда за сигурността на вицепрезидента, заговори в слушалката:
— Оскар, имаме посещение извън програмата.
— Разбрах. Как го изпуснахте?
— Той се втурна направо от кабинета си и каза, че трябвало да присъства на спешна среща с президента на яхтата. Не уточни, че ще бъде с преспиване за една нощ.
— Замълчал си е пред теб?
— „Шекспир“ е дяволски потаен. Трябваше да се досетя, когато видях пътната му чанта. Страшно съжалявам, Оскар.
Вълна на безсилие обля Лукас. Божичко, помисли си той, лидерите на водещата суперсила в света се държаха като деца, когато се стигнеше до собствената им безопасност.