По гърба на Луговой полазиха тръпки. Не му бяха необходими допълнителни уточнения. Планът беше такъв, че ако някъде се получеше засечка, той и хората му щяха просто да изчезнат — вероятно в океана.
В огромната заседателна зала настъпи тишина. После мадам Бугейнвил се наклони напред.
— Искате ли чай?
Луговой ненавиждаше чай, но кимна.
— Да, благодаря.
— Най-хубавата смес от китайски билки. На дребно на пазара струва двеста долара килограмът.
Той пое предложената му чаша и отпи глътка от учтивост, преди да я сложи на масичката.
— Уведомена сте, предполагам, че работата ми е все още в проучвателен стадий. От петнайсет опита само единайсет излязоха успешни. Не мога да гарантирам безпогрешни резултати в границите на точно определено време.
— По-умни умове от вашия изчислиха колко дни най-много съветниците от Белия дом могат да избегнат журналистите.
Луговой повдигна вежди.
— Но аз разбрах, че обектът ми ще бъде по-обикновен конгресмен, чието временно отсъствие ще остане незабелязано.
— Бяхте нарочно подведен — обясни тя с делови тон. — Вашият генерален секретар и президент реши, че ще е по-добре да не узнаете самоличността на обекта ви, докато не сме напълно готови.
— Ако ми бяхте дали време да изуча характерните му черти, щях да съм по-подготвен.
— Не ми е работа да изнасям лекции по изискванията за сигурност на един руснак — отвърна тя с поглед, който го изгаряше. — Защо, мислите, не се срещнах с вас досега?
Не знаейки какво да отговори, Луговой отпи дълга глътка чай. За селския му вкус беше все едно, че гълта разреден с вода парфюм.
— Трябва да зная кой ще бъде обектът ми — рече той след малко, събрал смелост и отстоявайки на погледа й.
Отговорът й избухна като бомба в пещерообразната зала, отекна в мозъка му и го стъписа. Той имаше чувството, че са го хвърлили в бездънна яма без никаква надежда за бягство оттам.
10.
Блъскани дълги години от бурите в морето, бидоните, съдържащи нервнопаралитичното вещество, бяха скъсали веригите, с които са били вързани за дървените си гнезда, и сега лежаха пръснати по палубата на товарния трюм. Еднотонните стандартни корабни контейнери, одобрени от Министерството на транспорта, бяха дълги точно двеста и три сантиметра и имаха диаметър седемдесет и шест сантиметра. Бяха с вдлъбнати дъна и сребристи на цвят. Върху всеки контейнер се четяха грижливо изписани със зелена блажна боя военните кодови букви „GS“.
— Преброих двайсет бидона — обади се Пит.
— Точно толкова съдържа липсващата пратка по описа — поясни Мендоса с ясно доловимо облекчение в гласа.
Двамата се намираха в товарния трюм, сега ярко осветен от прожектор, свързан към портативен генератор от „Катауаба“. Близо трийсет сантиметра вода заливаше пода и звуците, които издаваха краката им, докато газеха между смъртоносните бидони, кънтяха в ръждясалите прегради на трюма.
Един от химиците изведнъж изпъна напред облечената си в ръкавица ръка.
— Ето го бидона, причинил теча! — сочеше той възбудено. — Вентилът се е откъснал от резбата.
— Е, Мендоса, доволна ли сте? — попита Пит.
— И още как! — възкликна тя зарадвана.
Пит се доближи до нея дотолкова, че каските им почти се докоснаха.
— Измислихте ли каква ще бъде наградата ми?
— Награда ли?
— Нали сключихме сделка — отвърна той, стараейки се гласът му да прозвучи искрено. — Намерих нервнопаралитичното вещество трийсет и шест часа по-рано от уговореното време.
— Нима ще ме принудите да направя някакво глупаво предложение?
— Ще бъде наивно от моя страна, ако не го сторя.
За нейно облекчение той не можеше да види изчервяването й под шлема. Те бяха на открита радиочестота и всички в помещението чуваха разговора им.
— Избирате странни места за определяне на срещи.
— Мислех си — продължи Пит — за вечеря в Анкъридж. Първо по един коктейл със ситно смлян лед, после пушена сьомга, лос по ремингтънски, печено месо „Аляска“. А след това…
— Достатъчно — прекъсна го тя с нарастващо смущение.
— Ходите ли по приеми?
— Само когато случаят го изисква — отвърна Мендоса спокойно. — А това определено не е такъв случай.
Той вдигна ръце, после ги пусна обезсърчен.