— Точно това ми е мисълта — каза пламенно президентът. — Ние не можем да обърнем гръб на гладуващи жени и деца само защото живеят под комунистическо господство. Окаяното им положение прави програмата ми за помощ още по-значима и ще подчертае хуманната щедрост на американския народ. Помислете само за ползата, която тази програма ще извлече доброжелателно от страните от Третия свят. Помислете какво вдъхновение може да представлява за бъдещите поколения такъв жест. Потенциалното възнаграждение е неоценимо.
— Позволете да не се съглася — каза студено Моран. — Според мен това, което предлагате, е глупава, наивна игра. Милиардите долари, които те изразходват годишно, за да подпомагат техните страни сателити, почти изчерпват финансовите им ресурси. Обзалагам се, че парите, които те ще спестят от вашия план за избавянето им от затруднение, ще влязат право във военния им бюджет.
— Възможно е. Но ако затрудненията им растат необуздано, Съветите ще станат по-опасни за Съединените щати — възрази президентът. — Исторически погледнато, нации с дълбоки икономически проблеми са прибягвали до нападение на чужди държави.
— Като завземането на контрола над нефта в Персийския залив ли? — подхвърли Ларимър.
— Те постоянно заплашват със завладяване на някой залив. Но много добре знаят, че западните страни ще се намесят със сила, за да запазят от пресъхване източника на икономиката им. Не, Маркъс, техните погледи са насочени към много по-близка цел. Такава, каквато ще им предостави пълно господство над Средиземноморието.
Ларимър повдигна вежди.
— Имате предвид Турция ли?
— Точно така — уверено потвърди президентът.
— Но Турция е членка на НАТО — възрази Моран.
— Да, но мислиш ли, че Франция ще тръгне да воюва с Турция? Или Англия, Западна Германия? И още нещо, запитай се дали ние ще пратим американски момчета да умират там, и то повече, отколкото пратихме в Афганистан. Истината е, че Турция има малко природни ресурси, за които да си заслужава да се биеш. Съветската бойна техника може да помете страната до Босфора за няколко седмици, а Западът ще протестира само на думи.
— Говорите за далечна възможност, а не за съществуваща вероятност — отбеляза Моран.
— Присъединявам се към казаното — обади се Ларимър. — По моему, ако се погледне външно тяхната нестабилна система, по-нататъшното съветско разширение е въпрос на много далечно бъдеще.
Президентът вдигна ръка в знак на несъгласие.
— Но това е нещо съвсем различно, Маркъс. Всеки вътрешен катаклизъм в Русия положително ще се разпростре отвъд нейните граници, и най-вече в Западна Европа.
— Аз не съм поддръжник на изолацията, господин президент. Бог ми е свидетел, че репутацията ми в Сената показва точно обратното. Но що се отнася до мен, направо се поболявам и ми идва до гуша, като си помисля, че Съединените щати непрекъснато гледат да угодят на прищевките на европейците. Ние оставихме на тяхна почва повече от предполагаемите жертви в две войни. Така че ако руснаците искат да погълнат и останалата част от Европа, оставете ги да се задавят и прав им път!
Ларимър се облегна доволен назад. Направи излияние на мисли, които не можеше да изрече на обществено място. Въпреки че разпалено проявяваше несъгласие, президентът все пак се запита колко ли обикновени американци споделят същите мисли.
— Нека да бъдем реалисти — продължи той кротко. — Вие знаете и аз знам, че не можем да изоставим нашите съюзници.
— Добре, ами нашите избиратели? — вметна рязко Моран. — Как ще наречете това да бръкнете в обременения от превишен дефицит бюджет, за да вземете парите от удържаните им данъци и да ги използвате за храна и помощи на враговете ни?
— Ще го нарека хуманен жест — отвърна уморено президентът. Беше разбрал, че води битка с безуспешен край.
— Съжалявам, господин президент — каза Ларимър, ставайки от мястото си, — но аз не мога да подкрепя с чиста съвест вашия план за подпомагане на Източния блок. А сега, ако ме извините, смятам да се метна в леглото.
— Аз също — каза Моран, прозявайки се. — Едва държа очите си отворени.
— Добре ли се настанихте? — попита ги президентът.
— Да, благодаря — отвърна Моран.
— Щом досега не ми прилоша — полуусмихнат каза Ларимър, значи ще задържа вечерята си в стомаха до сутринта.
Двамата пожелаха лека нощ на президента и изчезнаха заедно надолу по стълбите на път за кабините си. Щом се отдалечиха достатъчно, че да не се чува, президентът се обърна към Марголин.