Малка група агенти от Тайните служби, поставени на стратегически постове около озеленения скат, който плавно се издигаше към елегантната къща в колониален стил на Джордж Вашингтон, охраняваха почти невидимата яхта. Те поддържаха говорна връзка помежду си чрез настроени на къси вълни миниатюрни радиоприемници. А за да им бъдат свободни през цялото време и двете ръце, агентите носеха наушни слушалки, комплект батерии върху колана и мъничък микрофон на китката.
На всеки час агентите разменяха местата си, премествайки се в следващия, предварително определен за охраняване район, а в това време техният ръководител смяна обхождаше терена и проверяваше ефективността на мрежата за наблюдение.
В една каравана, паркирана в алеята за коли до старата къща на имението, седеше агент Блакаул и наблюдаваше подредените в редица няколко телевизионни монитори. Друг агент обслужваше свързочната апаратура, а трети следеше предупредителните светлини, свързани със сложна алармена система, разположена около яхтата.
— Мислех, че Националната метеорологична служба може да предвижда точно поне на петнайсет километра от сградата си — измърмори Блакаул и отпи глътка от четвъртото си за нощта кафе. — Казаха „лека мъгла“. Ако това наричат лека мъгла, любопитно ми е как ще нарекат мъгла, толкова гъста, че с нож да я режеш?
Агентът, отговарящ за радиовръзката, повдигна наушните си слушалки и рече:
— Ескортният катер, следващ яхтата, съобщава, че не вижда по-далеч от носовата си част. Иска разрешение да се приближи до брега и да хвърли въже на пристана.
— Не мога да ги виня — отвърна Блакаул. — Потвърди разрешение. — Той стана и разтри врата си, после потупа агента радист по рамото. — Аз ще поема радиовръзката. Ти върви да поспиш.
— Като главен агент ти би трябвало да полегнеш малко.
— Не съм уморен. Освен това на мониторите не виждам пукнато петънце.
Агентът вдигна поглед към стенния часовник.
— Два без десет. Десет минути до следващата смяна на постовете.
Блакаул кимна и се настани на освободения стол. Едва-що нагласи слушалките на главата си и чу повикване от катера на бреговата охрана, закотвен близо до яхтата.
— Команден пункт, тук е речният патрул.
— Тук командният пункт — отвърна Блакаул, разпознавайки гласа на командира на катера.
— Имаме проблем с апаратурата за наблюдение.
— Какъв проблем?
— Сигнал с голяма енергия на честотата на нашия локатор се намесва в приемането.
Сянка на безпокойство пробягна по лицето на Блакаул.
— Възможно ли е някой да ви заглушава?
— Не вярвам. Наподобява повече на преплитане. Сигналът се появява и изчезва, все едно че се предават съобщения. Подозирам, че някой радиолюбител се е включил случайно на нашата честота.
— Осъществяваш ли някакви връзки?
— По това време на нощта няма никакво движение на плавателни съдове — отговори командирът. — Единственият белег, който се появява на осцилоскопа ни през последните два часа, е от влекача за хигиенизиране на града, тръгнал да изхвърля негодни баржи в морето.
— В колко часа отмина влекачът?
— Не е отминал. Белегът се сля с речния бряг на няколкостотин метра нагоре по течението. Вероятно шкиперът на влекача е спрял, за да изчака разсейването на мъглата.
— Добре, речен патрул, дръж ме в течение на проблема с локатора.
— Разбира се, команден пункт. Речният патрул изключва.
Блакаул се облегна назад и прехвърли наум потенциалните опасности. Със замряло речно движение рискът някой кораб да се блъсне в „Игъл“ беше малък. Радарът на катера на бреговата охрана, независимо от смущенията, все пак работеше. А всякакво покушение от брега се изключваше, тъй като поради липсата на видимост улучването на яхтата ставаше почти невъзможно. Изглежда, мъглата се оказа всяко зло за добро.
Блакаул погледна към часовника. Оставаше една минута до смяната на постовете. Той бързо препрочете плана за сигурност, включващ имената на агентите, района, в който те трябваше да патрулират по график и часовете на смените. Обърна внимание, че агент Лайл Брок трябва да заеме пост номер седем — на самата яхта, а агент Карл Поласки е определен за пост номер шест, който се намираше на кея.