Той натисна бутона на предавателя и заговори в малкото микрофонче, прикрепено към слушалките му.
— На вниманието на всички постове. Часът е нула два, нула нула минути. Всеки да заеме следващия си пост. Повтарям, всеки да заеме следващия пост по определения му график. — После смени честотите и изрече кодовото име на ръководителя на смяната. — Чичо Сарк, тук командният пункт.
Агент Ед Макграт, ветеран с петнайсетгодишна служба, се обади почти веднага.
— Чичо Сарк слуша.
— Кажи на постове номера шест и седем да следят зорко реката.
— Няма да видят много нещо през тази пелена.
— Колко гъста е около пристанищния район?
— Просто казано, трябвало е да ни раздадеш бели бастуни с червени шипове.
— Прави каквото ти е по силите.
Една лампичка замига и Блакаул прекъсна връзката си с Макграт и отговори на постъпващото обаждане.
— Команден пункт.
— Тук речният патрул, команден. Който и да е тоя, дето се набърква в радарните ни сигнали, май вече предава без прекъсване.
— Хващаш ли нещо?
— Четирийсет процента от географския дисплей на осцилоскопа е затъмнен. Вместо белези приемаме голямо назъбено петно.
— Разбрано, речен патрул, ще предам съобщението на отговорния специален агент. Може би той ще съумее да проследи смущението и да спре всякакви по-нататъшни предавания.
Преди да извести Оскар Лукас в Белия дом за проблема с локатора, Блакаул се обърна и внимателно огледа телевизионните монитори. Те не отразяваха никакъв различим образ, само смътни сенки, които преминаваха вълнообразно като призраци.
Агент Карл Поласки пренагласи формованата тапа за уши на радиоприемника си „Моторола“ НТ-220 и избърса овлажнените си мустаци а ла Бисмарк. Вече четирийсет минути стоеше на пост на пристана и се чувстваше прогизнал и напълно нещастен. После попи влагата от лицето си и му се стори странно, че е мазна.
Зарея поглед към прожекторите над него. Те изпускаха слаб жълтеникав ореол, но в краищата им се получаваше призматичен ефект и там светлината преливаше в цветовете на дъгата. От мястото, където стоеше — почти в средата на деветметровия док, „Игъл“ бе изцяло скрита от тягостната мъгла. Не се виждаше нито палубата, нито светлините на мачтата.
Поласки закрачи по протритите дъски, като от време на време спираше и се ослушваше. Но не чуваше нищо друго, освен лекия плисък на водата около пилотите и тихото бръмчене на генераторите на яхтата. Намираше се на няколко стъпки от края на пристана, когато „Игъл“ най-сетне се изтръгна от сивите пипала на мъглата.
Той подвикна тихо на агент Лайл Брок, който се намираше на пост номер седем на борда.
— Ей, Лайл, чуваш ли ме?
Глас, малко по-висок от шепот, отвърна:
— Какво искаш?
— Даваш ли чаша кафе от камбуза?
— Следващият пост се сменя след двайсет минути. Можеш сам да си я вземеш, когато се качиш на борда и заемеш мястото ми.
— Не мога да чакам двайсет минути — изнегодува тихо Поласки. — Вече съм мокър до кости.
— Лоша работа, ама ще трябва да изтърпиш.
Поласки знаеше, че Брок не бива да напуска палубата при никакви обстоятелства, но го подкачи добродушно:
— Е, и ти ще ми поискаш услуга, ще видиш тогава.
— Като каза услуга, къде отивам оттук, че забравих?
— На пост номер осем, на осемдесет метра надолу по брега.
— Благодаря.
— Ако пък искаш да узнаеш къде е девети пост, това вече ще ти струва чаша кафе — захили се Поласки.
— Майната ти. Ще го имам предвид.
По-късно, по време на смяната на постовете, двамата само си махнаха за поздрав, докато се разминаваха — две неразличими фигури в мъглата.
Ед Макграт не си спомняше да е виждал толкова гъста мъгла. Подуши въздуха, за да определи странната миризма, която се носеше навсякъде, и най-накрая я охарактеризира като най-обикновена миризма на петрол. Някъде излая куче. Той спря в крачка и нададе ухо. Това не беше проточеният кучешки лай при гонене на дивеч, нито скимтене на подплашен пес, а настоятелно джавкане на куче, вдигнато на крак от непознато присъствие. Не идваше от много далече, ако се съдеше по силата на звука. На седемдесет и пет, най-много на сто метра отвъд охраняемия периметър, прецени Макграт.
Един потенциален убиец би трябвало да е болен или умствено увреден, или и двете, разсъждаваше той, за да броди слепешката из непозната местност в такова време. Досега Макграт, който веднъж се спъна и падна, после нагази един храст и одра бузата си, вече се бе губил три пъти и затова едва ли не се стресна, когато неочаквано се озова пред един караулен пост, преди да е съобщил по радиовръзката за приближаването си.