Кучешкият лай секна изведнъж и Макграт реши, че вероятно котка или някакво диво животно е разлаяло кучето. Стигна до познатата пейка при разклонението на чакълестата пътека и продължи към речния бряг в подножието на яхтата. Заговори в микрофончето, закачено за ревера му.
— Пост номер осем, идвам към теб.
Не получи отговор.
Макграт спря на място.
— Брок, тук Макграт, идвам към теб.
Пак никакъв отговор.
— Брок, чуваш ли ме?
Пост номер осем бе странно смълчан и Макграт се обезпокои. Много бавно и предпазливо той се приближи до патрулирания район. Извика тихо в мъглата и гласът му прозвуча странно усилен от тежката влажност. В отговор получи само мълчание.
— Команден пункт, тук чичо Сарк.
— Давай нататък, чичо Сарк — чу се умореният глас на Блакаул.
— На пост номер осем липсва човек.
— Никаква следа ли няма от него? — Гласът на Блакаул стана значително по-остър.
— Никаква.
— Провери в яхтата — нареди без колебание Блакаул. — Ще се срещнем там веднага щом уведомя щаба.
Макграт обяви край на разговора и забърза по брега към дока.
— Пост номер шест, идвам към теб.
— Тук Ейкън, шести пост. Очаквам те.
Макграт тръгна пипнешком по дока и откри тромавата фигура на агент Джон Ейкън под светлината на един от прожекторите.
— Виждал ли си Брок?
— Шегуваш ли се? — отвърна Ейкън. — Какво мога да видя в тая проклета мъгла!
Макграт закрачи с бърз ход по дока и повтори предупредителното си обаждане. Докато стигна до „Игъл“, Поласки вече го чакаше на палубата.
— Брок ми се губи — съобщи кратко Макграт.
Поласки сви рамене.
— За последен път го видях преди половин час, когато си сменяхме постовете.
— Добре, остани тук, откъм кея. Аз ще ида да хвърля едно око под палубите. И си дръж очите отворени за Блакаул. Той идва насам от командния пункт.
Когато Блакаул излезе във влажното утро, мъглата беше почнала да изтънява и той видя слабото блещукане на звездите през избледняващия мрак. След като неотклонно обиколи всеки един пост, междувременно видимостта се увеличи и накрая той се затича по пътеката, водеща към кея. Страх затлея в стомаха му, страх от предчувствие, че нещо ужасно се е случило. Агентите не напускат постовете си без предупреждение, без причина.
Когато най-сетне скочи на борда на яхтата, мъглата бе изчезнала като по чудо. Червените светлини на радиоантената оттатък реката проблясваха в прочистения въздух. Той мина бързо покрай Поласки и завари Макграт да седи сам на палубата, загледан като в транс в пространството.
Блакаул се смрази.
Лицето на Макграт беше бледо като гипсова маска на смъртта. В очите му се четеше такъв ужас, че Блакаул веднага си помисли най-лошото.
— Президентът ли? — попита той.
Макграт го погледна безизразно и раздвижи устни, но от тях не излезе звук.
— За бога, президентът невредим ли е?
— Няма го — успя най-подир да промълви Макграт.
— Какви ги приказваш?
— Няма никой — нито президентът, нито вицепрезидентът, нито екипажът, никой.
— Говориш като побъркан! — кресна Блакаул.
— Истина е… самата истина — отвърна безжизнено Макграт.
Блакаул се втурна надолу по най-близката стълба и се затича към каютата на президента. Отвори вратата, без да почука.
Каютата беше празна. Леглото не бе докосвано, в гардероба нямаше дрехи, в банята не се виждаха никакви тоалетни принадлежности. Той изпита чувството, че два ледени блока притиснаха сърцето му.
Като в кошмарен сън Блакаул заотваря кабина след кабина. Навсякъде беше едно и също, дори жилищните помещения на екипажа бяха непокътнати и празни. Ужасът стана действителен.
Всички от яхтата бяха изчезнали, сякаш никога не са съществували.
Втора част
„Игъл“