— Знам, знам. Той е политик — отвърна Марков. — Но е различен.
— Всички казват, че са различни — възрази Куин.
Марков се усмихна.
— Тук си прав. Не ме разбирай погрешно. Никога не му се доверявам напълно. Но той не се страхува да каже това, което мисли. Дори понякога си навлича неприятности в собствената си партия. А това ми допада. Поне докато не покаже, че съм грешил.
Затова когато новата му приятелка започна да търси работа на Капитол Хил, Стивън се обади именно на Гереро.
Само че Гереро вече не беше обикновеният тексаски конгресмен, когото бе консултирал преди години. Сега той беше важна клечка, един от най-влиятелните хора в Камарата на представителите. И ако можеше да се вярва на сайта му, бе първият политик, обявил още преди година и половина намерението си да участва в надпреварата за президент. А сега, преди месец, Гереро заяви това официално и бе един от кандидатите за номиниране от своята партия. И макар Куин да знаеше, че шансовете им не са особено добри — състезаваха се срещу популярен титуляр, който твърдо смяташе да бъде преизбран — тази стъпка несъмнено бе много важна за бъдещата му кариера.
— Момиче с късмет — каза си Куин, докато продължаваше да разглежда сайта на конгресмена.
Джени наистина беше избрала победител, когато бе тръгнала с Марков. Кой знае къде щеше да работи сега, ако не беше той. А ето че заради приятеля й кариерата й се развиваше чудесно. Дори шефът й да не спечелеше изборите — повечето анализатори го поставяха в средата на групата на най-добрите — кампанията щеше да го превърне във фигура от национално значение. Може би след четири години щеше да е водач на групата кандидати.
Куин започна да преглежда по-старите новини. Не се изненада, че те подкрепят твърдението на Марков, че Гереро е донякъде черна овца. Издигането му до един от водещите хора в партията явно не му пречеше публично да заявява несъгласието си с негови изтъкнати съпартийци. Подходът му бе откровен и прям — законотворец, който знае как да се оправя и без глупости. И ако можеше да се вярва на някои от последните новини, това започваше да му създава репутация на народен човек.
Куин не разбираше как вироглав човек като Гереро е успял да се издигне до такава висока позиция. Един очерк за конгресмена във „Вашингтон Пост“ изясни нещата.
Оказа се, че негова съпруга е не друга, а известната говорителка на консерваторите Джоди Гудман. Куин знаеше това име. Беше го срещал десетки пъти във вестниците и дори веднъж я засече в някакво публицистично предаване. Според статията тя беше бивш изпълнителен директор на „Тейлър-Гудман“, голям контрактор на Министерството на отбраната със седалище в Тексас. Сега бе влиятелен член на добре известен мозъчен тръст във Вашингтон. Явно това бе достатъчно, за да даде повече свобода на мъжа й в партията в сравнение с другите, започнали издигането си заедно с него.
Друга статия в „Ню Йорк Пост“ описваше брака им по-скоро като партньорство, отколкото като връзка. Според един близък до двойката източник: „те използват положението на другия, за да укрепят своето собствено. Тук става въпрос повече за власт, отколкото за любов“.
Куин се върна на сайта на Гереро и откри адресите на двата му офиса — във Вашингтон, окръг Колумбия, и в избирателния му окръг в Хюстън, Тексас. Обади се на номера във Вашингтон.
— Офисът на конгресмен Джеймс Гереро. С какво мога да ви помогна? — Гласът на жената от другата страна бе съвършен баланс между отзивчивост и деловитост. Сигурно отговаряше на стотици обаждания на ден.
— Дженифър Фуентес, ако обичате.
Последва кратка пауза.
— Съжалявам, госпожица Фуентес в момента отсъства. Мога ли да ви свържа с някой друг?
— Знаете ли кога ще се върне?
Този път паузата бе по-дълга. Почти цели три секунди.
— Бихте ли изчакали за момент, моля?
Чу се изщракване и музика — от онези меки джазирани версии, превръщащи популярни парчета във фонов шум, който не би възмутил никого освен хората с вкус.
Изведнъж музиката прекъсна и се чу мъжки глас:
— Мога ли да ви помогна?
— Да, благодаря — каза Куин. — Опитвам се да се свържа с Дженифър Фуентес.
— Относно…?
— Нищо важно — каза Куин, като се стараеше да звучи непринудено. — Просто ще пътувам за Вашингтон и си помислих, че можем да се видим за вечеря.
— Значи сте неин приятел.
— Да. Бяхме съученици в колежа. Каза ми да й се обаждам всеки път, когато минавам през града. — Куин направи пауза. — Всичко наред ли е?