След една-две минути се разделиха. Мъжът и по-младата жена останаха при входа, а шефката им се запъти към кухнята.
— Сега се връщам — каза Куин.
Стана и тръгна към двамата. Те стояха до малка маса непосредствено до вратата. Мъжът бе отворил пакета и вадеше нещата от него.
— Извинете — каза Куин, когато ги доближи. — Казвам се Тим Фостър, трябва да се срещна с хората, които организират приема довечера. Случайно да имате представа къде мога да ги намеря?
Жената се усмихна.
— Вече ни намерихте. Аз съм Дарла Вонг, а това е колегата ми Дийн Габъри. С какво можем да ви помогнем?
— О, чудесно. Извинете. Помислих си, че работите в ресторанта — каза Куин. — Аз съм от екипа на конгресмен Гереро. Исках само да се уверя, че всичко е наред. Така и не получихме писмени покани.
— Всички са в списъка — каза жената. — Няма нужда от покани.
— Великолепно. Значи сте записали всички нас, така ли? В групата на конгресмена са единадесет души.
— Момент да проверя. Дийн, би ли ми подал списъка?
Габъри подаде папката на колегата си.
— Последните корекции са от тази сутрин — каза той. Имаше лек австралийски акцент. — Сигурен съм, че всички са вътре.
Докато Дарла четеше списъка, Куин се премести, за да гледа над рамото й. Името на поканения беше в лявата колона. До нея бе името на групата, ако имаше такава. А накрая имаше колона, в която пишеше „П“ или „Н“.
— Какво означават буквите накрая? — попита Куин.
Дарла го погледна, изненадана, че се е приближил толкова много.
— А… „П“ означава „потвърдено“, а „Н“ — „несигурно“.
— Вярно бе — каза Куин.
Жената бързо прегледа списъка. Явно се чувстваше неудобно, че Куин я зяпа, но бе прекалено учтива, за да му каже да се отдръпне.
— Преброявам девет души — каза тя.
— Девет? Сигурна ли сте?
— Да — каза Дарла. — Съжалявам.
— Няма нищо. Проблемът не е у вас. Просто ще трябва да се свържа с шефа и да видя какво да направя. Благодаря ви.
— За нищо.
Куин тръгна към масата си. Беше запомнил имената на петте жени, означени като „несигурни“.
След като се нахраниха, посветиха няколко часа в оглеждане на търговския център отвън и отвътре. Срещнаха се с Орландо на една пресечка от входа на центъра половин час преди началото на партито.
— Готова ли си? — попита я Куин.
Тя кимна.
— Третия номер, на който се обадих. Уенди Сиао. Заминала е в Сидни по работа.
— Документ?
Орландо извади синя карта от малката си чантичка. Беше сингапурска лична карта с нейната снимка и името на Уенди Сиао.
— Човекът на Не Вин я подправи за час и половина. Не ми се вярва да мине компютърна проверка, но би трябвало да свърши работа за визуално разпознаване.
— Добре. Щом гостите започнат да пристигат, двамата с теб ще влезем в мола — каза й Куин. — Нейт, искам те отвън на улицата. Джени не знае как изглеждаш, така че няма да я подплашиш.
— Ясно — каза Нейт.
— Искам да влезеш направо на партито — каза Куин на Орландо. — Ще бъдеш подкрепление, в случай че Джени успее да мине през нас.
Както й беше поръчано, Орландо бе облечена подходящо за приема — черна рокля без ръкави, достигаща до коленете, с висока яка и гол гръб. Беше повече от прекрасна.
— Дадено — каза тя.
— Ти къде ще бъдеш? — попита Нейт.
— Пред ресторанта, в другия край на атриума — отвърна Куин. — Имате ли радиостанции?
Двамата кимнаха.
— Добре. Да вървим.
Към 19:00 хората вече се бяха събрали. Но също като в галерията в Джорджтаун, конгресменът още не беше пристигнал.
Куин непрекъснато поглеждаше към асансьора в дъното на центъра. Бяха научили, че с него се слиза до подземен гараж. Неколцина от колегите на Гереро бяха дошли оттам и вероятно конгресменът щеше да последва примера им.
Премести поглед към ресторанта. Орландо беше изчезнала вътре преди петнадесет минути. Личната карта бе свършила идеална работа.
— Има ли нещо? — попита Куин.
— При мен е чисто — докладва Нейт.
— Тук също. — Едва успя да различи шепота на Орландо сред шума на партито около нея.