Движение отдясно привлече вниманието му обратно към асансьора. Беше пристигнала нова група. Трима мъже. Излязоха от кабината, но останаха да чакат на няколко крачки от нея.
— Част от приятелчетата ни от „Далечен изток“ са тук — каза Куин.
Разпозна двама от мъжете от гоненицата предишната нощ.
— Към мен ли идват? — попита Орландо.
— Още не.
Вратата на асансьора отново се отвори и от кабината излезе русият, плътно следван от Гереро и жена му. Тримата чакащи моментално застанаха нащрек. Двама минаха зад конгресмена и половинката му, а другият отиде до русия. Групата тръгна към ресторанта.
— Мамка му — каза Нейт.
— Какво има? — попита Куин.
— Мисля, че току-що мина покрай мен.
— Джени? Трябваше да я спреш.
— Не съм абсолютно сигурен. Мисля, че е тя. Ако съм прав, носи перука.
— Къде е в момента?
— Току-що влезе в комплекса. Момент.
Куин чу как Нейт бързо се изкачва по стъпалата към входа.
— Виждам я — каза чиракът. — Върви към ескалаторите. Синя рокля. Кестенява перука, до раменете.
Куин стана и тръгна през атриума към площадката, до която стигаше ескалаторът.
— Какво да правя? — попита Нейт.
— Стой долу, в случай че не е тя.
Ескалаторът свършваше в южната страна на етажа. На него стояха над дузина души. Повечето бяха облечени с костюми и модни рокли по случай партито.
Куин се надвеси през перилата, за да огледа целия ескалатор. Жената, която бе видял Нейт, не беше стигнала и половината път. За съжаление в момента се беше обърнала и гледаше към ресторанта, а не към Куин. Височината й бе същата, както и телосложението, но това не беше достатъчно, за да я разпознае със сигурност.
Куин се отдръпна.
— Тя ли е? — прошепна Орландо в ухото му.
— Не знам — отвърна той.
Беше наблюдавал достатъчно дълго ескалатора, за да прецени правилно времето. Малко преди жената да стигне горния край, Куин закрачи напред с наведена глава. Когато тя спря на площадката, той се блъсна в нея и я хвана за ръката.
— Извинете. Не гледах къде ходя.
— Няма нищо — отговори познатият глас.
Джени дори не го погледна. Цялото й внимание беше насочено към ресторанта. Куин понечи да я хване по-здраво, но тя се освободи и бързо закрачи по плочките.
Конгресменът и групата му тъкмо бяха стигнали входа на ресторанта. Джени явно го беше забелязала и се мъчеше да го пресрещне.
— Тръгна към ресторанта — каза Куин. — Главния вход.
— Отивам — каза Орландо.
Между Куин и Джени вече имаше няколко души. Прииска му се да хукне към нея, но щеше да привлече твърде много внимание. Последното, което им трябваше сега, бе да разтревожат охраната на Гереро.
— Орландо, къде си? — попита Куин.
— Почти на място.
— Ще стигне входа, преди да я догоня — каза той.
На един малък подиум до входа стоеше мъж, който проверяваше имената в списъка. Джени явно привлече вниманието му с бързата си походка. Мъжът грабна малката радиостанция, закачена на колана му, и заговори нещо по нея.
Внезапно залитна напред, преви се и изпусна радиостанцията. Докато се изправяше, Орландо застана до него с ръка на устата, сякаш е ужасно смутена. Каза му няколко думи. В очите й се четеше искрено съжаление.
Джени вече беше съвсем близо до входа, но забеляза Орландо и закова на място.
Направи няколко крачки назад и се блъсна в Куин.
Докато се обръщаше, той хвана здраво двете й ръце.
— Куин? — изненада се тя.
— Трябва да те изведем оттук — каза той.
— Не. Пусни ме. Трябва да се видя с конгресмена.
— Направиш ли го, с теб е свършено.
Тя тръсна глава.
— Не. Грешиш. Трябва да го видя.
Опита се да се освободи, но той я държеше здраво.
— Даваш ли си сметка, че някои от мъжете с него бяха същите, които се опитаха да те заловят вчера на „Далечен изток“?
— Той не би ме наранил.
— Няма да му се налага. Те ще го направят вместо него.
— Не и ако говоря с него. Той няма да позволи да се случи подобно нещо.
Орландо приближи зад Джени и рече:
— Вече наистина трябва да се махаме.
Куин погледна към входа на ресторанта. Докато почти всички други влизаха на приема, един мъж излизаше.
Русият.
Държеше пакет цигари и тъкмо вадеше една. Куин се опита да се дръпне така, че да застане зад Джени и Орландо, но бе твърде късно. Онзи ги забеляза.