— Той ще ни помогне.
— За какво ще ни помага?
Куин й преразказа разговора си с Не Вин.
— Значи Марков от самото начало е искал да се включиш в това? — рече тя.
— Така излиза.
— Ако беше жив, щях да го убия — каза Орландо.
— Защо? — попита Куин. — Просто се е опитвал да помогне на Джени.
Орландо изсумтя презрително.
— Случвало ли ти се е напоследък да се вгледаш в себе си? Да си забелязал как ти се отразява всичко това? Смъртта му те е обсебила.
— Тогава защо дойде с мен? — попита той.
Очите й проблеснаха гневно и тя отвори уста, но не продума. След малко рече:
— Знаеш защо. Просто не си позволяваш да го видиш.
Куин разтърка лице.
— Извинявай — каза той. И повтори, сякаш не беше сигурен дали думите са излезли от устата му: — Извинявай.
Усети как пръстите й галят ръката му. Това го успокояваше. Тя пристъпи до него, прегърна го и отпусна глава на рамото му.
— Ще ида навсякъде, ако имаш нужда от мен. Не е важно защо — рече тя.
Той също я прегърна и я притисна към себе си. За първи път, откакто се помнеше, не беше сам.
Останаха така няколко минути, после Орландо се отдръпна и каза:
— Трябва да поспиш.
— Ти също.
Тя взе чантата с устройството за лентата и го понесе към компютъра.
— Първо трябва да пусна лентата. Да съм сигурна, че всичко върви правилно.
След като включи четеца, Орландо включи компютъра, вкара паролата си и отвори някаква програма. Софтуерът бе непознат за Куин, но ясно се виждаше, че е свързан с обработката на звук.
— Лентата е повредена и искам да видя дали изобщо можем да я разчетем. Ще отнеме повече време от обичайното — каза Орландо. — Ще интерполирам повреденото аудио, а след това ще филтрирам външния шум.
— Колко време ще ти отнеме? — попита Куин.
— Не мога да ти кажа със сигурност. Нямам представа колко информация е записана. Но не повече от десет часа. Би трябвало да приключа до сутринта. — Тя се прозя.
— Май е време за сън — каза Куин. — Коя стая искаш?
— Куин! — рече тя. Физиономията й не бе особено радостна.
— Какво?
— Какво си се повредил, по дяволите?
Хвана го за ръка и го задърпа към коридора.
33.
Когато Куин отвори очи, слънцето блестеше през прозорците на стаята. Главата го болеше, но това не бе изненадващо. Беше прекарал нощта на пода на голямата спалня, за да бъде наблизо, ако Джени се нуждае от нещо.
Орландо се бе сгушила в него с глава на гърдите му. Намираха се почти в същата поза, в която бяха заспали преди няколко часа. Бяха твърде изтощени, за да правят нещо друго, освен да се прегърнат.
Чуваше равното дишане на Джени. През нощта се беше размърдала само веднъж, но така и не се бе събудила — вероятно я мъчеше кошмар, може би подсилен от успокоителното на доктор Хан.
Куин се опита да издърпа ръката си изпод Орландо, без да я събуди, но тя се размърда и се протегна.
Очите й се отвориха само колкото да го погледне през сплетените си мигли.
— Колко е часът? — прошепна.
Куин си погледна часовника.
— Единайсет без двайсет — изненадано каза той. Това беше най-дългият му сън, откакто бе открил трупа на Марков.
Стана и облече джинсите си и черното поло.
— Ще направя кафе.
Каната бе почти пълна, когато чу Орландо да идва по коридора. Изчака кафето да изтече, напълни две чаши и ги отнесе в дневната.
Орландо се беше преоблякла и прибрала косата си на опашка. Май бе успяла и да си измие лицето. Изглеждаше свежа и готова за действие.
— Приключила ли е обработката? — попита той.
— Май да.
— И?
— Момент — каза тя.
В папката на екрана имаше един-единствен файл. Орландо го отвори.
— Това кафе ли е?
Двамата вдигнаха поглед. Нейт влезе сънен в дневната.
— В кухнята е — каза Куин.
Нейт изсумтя едно „благодаря“ и затътри крака натам.
— Да го чуем — обърна се Куин към Орландо.
Тя натисна бутона за възпроизвеждане, но от говорителите не прозвуча нищо.
Орландо спря възпроизвеждането, премести курсора в средата на файла и отново го пусна. Пак нямаше звук.
— Какво има? — попита Куин.
— Момент.
Тя опита няколко различни места от файла, но отново без резултат.