— Хранителен център „Максуел“ — каза тя. — Това е единствената публична изява, останала в програмата му. Трябва да е там в един следобед.
Куин погледна часовника си. Беше 11:10.
— А сега къде е? — попита той.
Орландо направи справка с компютъра.
— Би трябвало да завършва среща в американското посолство. После има друга среща в сграда „Фон Фелдт“ край Китайския квартал, а оттам продължава към „Максуел“.
— Значи в момента е в посолството? — попита Куин.
— Да.
— Нейт — каза Куин. — Обличай се и ни намери кола. Орландо, приготвяй нещата.
Погледна към Джени.
— Идвам с вас — каза тя.
Колкото и да му се искаше да я остави в апартамента, тя можеше да се окаже единствената, която би могла да убеди конгресмена, ако се стигнеше дотам.
— Кажи на Нейт да ти даде чиста тениска.
Докато останалите се приготвяха, Куин се обади в посолството.
— Кенет Мъри, ако обичате — каза той, след като му отговориха.
Оставиха го на изчакване няколко секунди, след което отново се чу сигнал за повикване.
— Кабинетът на Кенет Мъри. — Женски глас, мек и млад. Доколкото Куин познаваше Мъри, външният вид на момичето сигурно подхождаше на гласа.
— Трябва да говоря с господин Мъри.
— Съжалявам — каза жената. — В момента участва в конферентен разговор. Да му предам ли нещо?
— Трябва ми веднага — каза Куин.
— Съжалявам, господине. Но той не може…
— Кажете му, че го търси Куин.
— Това няма да промени нищо.
— Направете го. Моля ви.
От другата страна се чу раздразнена въздишка.
— Момент.
Нейт влезе в дневната, облечен с тъмносиня тениска и джинси.
— Побързай — каза му Куин.
Нейт кимна и излезе от апартамента. Стресът действаше добре върху съсредоточаването на чирака. Това щеше да е сред основните му качества след няколко години, когато започнеше да работи самостоятелно.
В слушалката се чу изщракване, а после много предпазлив глас каза:
— Мъри…
— Кенет, трябва ми помощта ти.
— Ох, по дяволите. Ти.
— Нямам никакво време за глупости. Искам да ме изслушаш.
— Куин, аз не работя за теб. Така че…
— Млъквай и слушай. Конгресмен Джеймс Гереро е някъде в сградата. Трябва да го задържиш там. Не му позволявай да излезе.
— Какво? — объркано попита Мъри. — Защо?
— Защото ако излезе, ще бъде убит.
— Не зная дали мога…
— Хич не се ебавам. Направи го!
— Момент.
Нежеланието му да помогне беше напълно разбираемо. Освен че незнайно защо си бе въобразил, че Куин е наемен убиец, който може всеки момент да му види сметката, Мъри почти не изгуби работата си и не влезе зад решетките миналата зима в Берлин, задето му беше помогнал. Но това така и не се случи. Куин се бе погрижил. Всъщност именно благодарение на Куин Мъри бе прехвърлен в другия край на света, на сегашното си топло местенце в Югоизточна Азия.
Джени влезе в дневната, облечена със същите панталони като вечерта и синя тениска.
След секунди се появи и Орландо с раница на гърба и друга в ръката. Изглеждаха тежки.
— С кого разговаряш? — попита Джени.
— С посолството.
Джени го изгледа изненадано.
— Да не би… да не би да са успели да го спрат?
Преди Куин да отговори, Мъри отново се обади:
— Вече е заминал.
Куин затвори очи.
— Кога?
— Преди двайсет минути.
— Двайсет минути? — Погледна към Орландо.
— По график трябваше да е там още десет минути — каза тя.
— Трябва да пратите някого след него — каза Куин на Мъри. — Отведете го на безопасно място.
— Не мога да направя подобно нещо без причина.
— Казах ти каква е причината! — извика му Куин.
— Трябва ми доказателство, Куин — отвърна Мъри. — Не мога просто да кажа: „Чух, че някой се готви да убие конгресмена“.
— По дяволите, можеш! — каза Куин. — Виж какво, конгресменът трябва да посети хранителен център „Максуел“ в един следобед. Няма да излезе жив оттам. Трябва да го спреш, преди да е стигнал.
— Не зная дали ще успея. Имам предвид, ако ми дадеш малко…
— Направи го, по дяволите! Просто го направи!
Куин прекъсна връзката и погледна към Орландо и Джени.
— Да вървим.