— Нарани няколко от хората ми. Федерални служители. Попречи на разследване на терористи, което направо означава, че вече си мъртъв. Така че защо да не те арестувам?
Куин мълчеше. Тя знаеше отговора. Без помощта му конгресменът беше загубен, а Джени щеше да изчезне.
— Сигурен ли си, че ще свърши работа? — попита Таша след няколко секунди мълчание.
— Не — отвърна той.
— Страхотно.
Няколко минути по-късно стигнаха ъгъла на „Ривър Вали“ и булевард „Клемансо“.
— Ето там — каза Таша и посочи към двама мъже на тротоара.
— Без игрички — предупреди я Куин. — И без опашки. Тръгнат ли след нас, ще разбера.
Отби до тротоара, но не спря, а продължи съвсем бавно. Ръката му се спусна към лежащия в скута му пистолет.
— Свали прозореца. Кажи им да ти го хвърлят.
Таша се подчини. Двамата мъже тръгнаха до колата, като се мъчеха да не изостават.
— Добре ли си? — попита единият.
— Да — отвърна тя. — Дайте ми го.
Другият се наведе, за да огледа Куин.
— Помислих си, че той е от…
— От нашите е — каза Таша. — Работи под прикритие. От Националната служба за сигурност.
— Не си негов пленник, нали?
— Не.
Първият мъж й подаде нещо през прозореца.
— Скоро ще се обадя — каза тя.
Докато се отдалечаваха, Куин гледаше в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че никой не ги следи. Като че ли успяха да се измъкнат без опашка.
Таша вдигна устройството, което й дадоха, и попита:
— Какво търсим?
— Идентификационен код на мобилен телефон.
— Наистина ли мислиш, че телефонът й може да се засече с това нещо? — Проследяващото устройство нямаше да се справи с кодиран сигнал.
— Не нейният телефон — отвърна Куин.
Даде й номера, надраскан от Марков върху стената на контейнера, в който беше умрял. Предавателят, който Куин бе взел от аплика в „Кейсайд“, сега се намираше в чантата в откраднатата от Джени кола. Ако не беше сменила транспорта или изхвърлила чантата, щяха да я намерят.
— Имам сигнал — каза тя. — На изток от нас. На три-четири километра.
Това беше добре. И без това трябваше да тръгнат в същата посока, за да се срещнат с Не Вин.
— Кажи ми отново защо си тук — настоя Куин.
— Казах ти вече, провеждам необявена операция. Закрила на конгресмена.
— Закрила? Или го използваш като примамка?
Тя не отговори.
— Кой е шефът ти?
— Аз… отговарям пряко пред заместник-директора на Националното разузнаване. Няма друг по веригата.
— А директорът?
Тя поклати глава.
— Това означава ли, че заместникът го подозира като член на LP?
— Няма начин да се разбере — отвърна тя. — По-добре е засега да бъде държан в неведение. Както казах, никой друг не знае с какво се занимавам.
— А онези, с която работиш? Онези, които пазят конгресмена? Семейството в къщата на Джени в Хюстън?
— Имах възможност да се възползвам от ресурсите на Управлението, но само на хора, на които имам пълно доверие. Това ограничи възможностите ми.
— Защо ти трябваше да унищожаваш къщата и апартамента?
— Претърсихме ги основно. Мислехме, че ще намерим нещо, което да ни разкрие хората от LP, с които тя има вземане-даване. Нещо, което да ни помогне да разбием организацията. Но не попаднахме на нищо. Шефът ми искаше да им прати знак. Да им покаже, че някой е по петите им. — Замълча за момент. — Когато се появи ти, си помислих, че си един от тях. Точно затова изчаках. Знаех, че ще се върнеш.
— Но ти унищожи къщата.
— Запалителното устройство беше с часовников механизъм. Имаше обаче и резервен детонатор на прозореца.
— В случай че се върна — каза Куин.
— Да.
— Значи смятахте просто да оставите експлозивите да се погрижат за мен, така ли?
— Такъв беше планът — прозаично рече тя. — Но после се запитах дали не можем да те използваме. Може би знаеше нещо, което да ни отведе до нея.
Мислите на Куин се върнаха към онзи момент в Хюстън точно преди унищожаването на къщата.
— Ти се раздвижи точно когато започнах да отварям прозореца. — Хвърли й бърз поглед. — Опитвала си се да отвлечеш вниманието ми. Да ме накараш да се отдалеча от къщата.