Куин очакваше още въпроси, но чиракът му просто се усмихна и допи сока си.
— И сега какво? — попита Нейт, след като остави чашата.
Куин поклати глава и тръгна към дневната.
— Де да знаех — каза той по-скоро на себе си.
4.
Куин знаеше, че трябва просто да забрави за мъртвия си приятел, който сега лежеше погребан в пустинята. Да забрави, че трябва да намери Джени и да й съобщи. Можеше да я остави в неведение. След време така или иначе щеше да разбере, че се е случило нещо. Не беше нужно тъкмо той да е вестоносецът.
Толкова е лесно. Толкова просто.
Но невъзможно.
— Ние сме само част от големия план — казваше старият му наставник Дъри при почти всяка поръчка, която изпълняваха заедно. — Малка част. Никога не виждаме всичко. Никога не знаем всичко. И така е по-добре. Когато си приключил — приключил си. Просто си заминаваш и забравяш. Иначе не оцеляваш дълго.
Гласът на Дъри звучеше натрапчиво в главата му. Уроците на кучия син бяха солидни. Беше дал на Куин всичко, което му е нужно, за да започне в бизнеса. Затова бе съвсем естествено дори сега, след толкова много години, Куин да преценява голяма част от постъпките си спрямо наученото.
Но самият Дъри бе неспокоен човек, който пропадаше към някаква тъмна пропаст и не можеше да се измъкне от нея. Пропадане, което в крайна сметка го доведе до пряка конфронтация с Куин. Когато миналата зима Куин бе принуден да го убие в Берлин, това заглуши за известно време гласа на Дъри. Но съветите му — както добрите, така и лошите — сега се бяха върнали и Куин намираше в тях странно утешение.
Специално този съвет попадаше в категорията на лошите. Поне що се отнася до конкретния проблем.
Трябваше да намери Джени. Дължеше го на Марков.
Всъщност дължеше на Марков много повече.
Финландия. Десет години по-рано.
— Още ли сте тук, господин Куин?
Гласът на Андрей Кранц — равен, безчувствен и със силен акцент. Говореше се, че е роден във Варшава, но акцентът му изглеждаше по-скоро немски, отколкото полски.
Куин отвори очи и погледна мъчителя си. Кранц стоеше пред него, лицето му бе на педя разстояние от неговото. Устните му се разтеглиха в нещо, което трябваше да мине за усмивка.
— Добре — рече Кранц. Пресегна се и го потупа по бузата. — И да си починете хубаво, нали? Ще се видим на сутринта.
Изправи се и се разсмя. Двамата зад него, по-скоро сенки, отколкото хора, също се разсмяха.
След малко Куин остана сам.
Известно време ги чуваше как вървят през гората. После стъпките им заглъхнаха и остана само шумът на вятъра, който караше листата да шептят, а после замлъкваше.
Беше след полунощ и нощта бе смразяваща. Няколко градуса по-малко и той щеше да измръзне. Звездите в чернотата горе сякаш се скупчваха една върху друга, необезпокоявани от светлините на цивилизацията. Напомняха му за детството, когато безброй звезди изпълваха нощното небе на Северна Минесота. Огледа се и си даде сметка, че няма особена разлика между земята, където бе израснал, и финландската провинция, в която явно щеше да умре.
Най-близкият истински град бе Хелзинки, но се намираше на повече от сто километра. Със същия успех можеше да е и на хиляда километра, или дори на хиляда мили. Знаеше, че не може да очаква помощ оттам. И макар да се опитваше да не мисли за това, истината бе, че отникъде няма да дойде помощ.
Ако имаше някакви съмнения, достатъчно бе само да погледне безжизненото тяло на Пит Парас — Пипи, както го наричаха приятелите му. Но на Пипи вече щеше да му е трудно да отговаря на прякора си. Главата му лежеше в тъмно петно в пясъка — остатък от локвата кръв, която бе изтекла от гърлото му.
Кранц се бе погрижил Куин да гледа, докато лично преряза гръкляна на Парас — беше заповядал на един от хората си да го държи на колене, докато друг стискаше главата му и държеше очите му отворени.
— Не го правя, защото го искам — беше казал Кранц, когато хвана изпадналия в безсъзнание Парас за косата и дръпна главата му назад. — Не обичам да го правя, разбирате ли? — Прекара ножа на милиметри от гърлото, без да докосне кожата. Сякаш решаваше откъде точно да мине разрезът. — Искам да кажа, че не е нещо, което бих направил с удоволствие. Понякога обаче е част от работата. — И прокара ножа втори път, като разряза дълбоко плътта.
Отскочи назад, за да не бъде оплискан от бликналата кръв. Ножът и ръката му обаче бяха окървавени. Кранц отиде до Куин и избърса кръвта в тениската му.