— И подейства.
Когато стигнаха парк „Еспланада“, Куин видя Не Вин и хората му на тротоара.
— Ще сменим транспорта — каза той на Таша.
— Кои са тези? — попита тя, когато паркираха зад колата на Не Вин.
— Приятели.
— Можех да взема моите хора.
— Е, аз взех моите — каза Куин. — Хайде.
Таша не беше единствената, която не изглеждаше доволна от ситуацията. Куин беше сигурен, че Не Вин не я хареса от пръв поглед. Но за разлика от нея, той запази самообладание.
— Намери ли трупа? — попита Куин.
Не Вин се обърна към него от мястото си до шофьора.
— Не. Но… Намерили къде трябвало да бъде тялото.
— Какво искаш да кажеш?
— Намерили пистолет. Празен пълнител. Някои други неща. Всичко изглежда перфектно. Само че няма труп. Няма кръв.
Естествено. Джени беше зарязала първоначалния план. Беше подготвила мястото, но необходимостта да убие мнимия убиец беше отпаднала.
Продължиха да карат още пет минути, като излязоха от града.
— Приближаваме — каза Таша, загледана в устройството в ръката й. — Ето тук — каза тя след още два километра. Погледна отдясно на пътя, после отново към проследяващото устройство. — Май току-що го подминахме.
Отпред имаше отбивка.
— Завий — каза Куин.
Докато излизаха от магистралата, шофьорът каза нещо на Не Вин на китайски.
Не Вин му отговори и погледна към Куин.
— Какво има? — попита той.
Изражението на Не Вин беше сериозно.
— Зная къде отишли.
— Къде?
Но Не Вин само поклати глава и се обърна напред.
Когато се озоваха на второстепенния път, доловиха силния мирис на океана. От водата ги делеше само тясна ивица суша. Куин забеляза няколко големи склада, повечето пълни с десетки контейнери, наредени един върху друг и пазени от огради с бодлива тел на върха.
Почувства как космите на тила му настръхват. Вече и той знаеше къде Джени е отвела пленниците си.
След няколко минути Не Вин каза на шофьора да отбие от пътя и да паркира колкото се може по-близо до храсталака. Щом колата спря, старецът отново погледна към Куин и Таша.
— Почти на мястото сме — каза Таша и вдигна очи от устройството. — Откъде разбрахте?
Не Вин дори не се усмихна в отговор.
— Продължаваме пеша.
На табелата на входа на склада пишеше: „КУОН ШИПИНГ“. Вместо да влезе през портала, мъжът, който бе карал колата (Не Вин каза, че името му било Лиан), ги поведе през храстите покрай източната ограда.
Денят бе посивял, облаците над острова бяха тъмни и натежали от дъжд. Куин усещаше как влагата се натрупва във въздуха в очакване на редовния следобеден дъжд.
— Главната ни задача е да освободим пленниците — прошепна Таша на Куин. — После залавяме Джени. Искам я жива.
Куин продължи да гледа право напред, без да отговори.
— Тя е връзката с LP. Трябва да узнаем за кого работи — настоя тя. — Разбираш ли?
Куин я погледна.
— Естествено, че разбирам.
Ускори крачка, за да не вървят заедно.
На около четиридесет метра от пътя Лиан ги изведе от храстите до оградата. На това място тя беше разрязана и завързана с няколко дебели жици. Лиан започна да ги маха.
— Миналия път оттук ли влезе? — попита Куин.
Не Вин кимна.
Щом падна и последната жица, хората му дръпнаха краищата на оградата, за да могат останалите да минат.
Складът бе пълен с контейнери. Върху някои имаше надписи, други бяха необозначени. Куин дори видя някои на „Барон & Барон“ ООД, същите като онзи, в който беше пристигнал Марков.
Не Вин потупа един от хората си по рамото и му даде знак да разузнае, но Куин прошепна:
— Аз ще го направя.
— Идвам с теб — каза Таша.
Куин сви рамене и влезе в металния лабиринт. Стъпките на Таша едва се чуваха по пясъка зад него.
Отпред и малко отдясно се чу глас. Не успя да различи думите. Разбра само, че говори мъж, вероятно на английски.
Погледна към Таша и доближи пръст до устните си. Тя го изгледа кръвнишки — нямаше смисъл да й казва очевидното.
Тръгна по пътеката вдясно, после продължи на зигзаг към мястото, откъдето идваше гласът. Таша го следваше.
Някъде отпред се затръшна врата на автомобил.
Куин видя открития район зад последния ред контейнери. Звукът идваше оттам.
Промъкна се, докато не се озова само на няколко стъпки от края. Усети как Таша наднича над рамото му.