Насили се отново да се затича. Болката в рамото го пронизваше на всяка стъпка, но той се опита да я игнорира. Пред себе си виждаше пътеката, по която бе вървяла Джени, но знаеше, че е малко вероятно да я забележи отново.
Бързо зави на ъгъла с надеждата, че греши.
Още не беше излязъл напълно на пътеката, когато един юмрук се заби в скулата му и го просна на земята. Преди да помръдне, нечий крак стъпи върху ръката, с която държеше оръжието.
— Ти си един досаден кучи син, да знаеш — каза Джени. Пистолетът й беше насочен към главата му. — А сега ще станеш мъртъв кучи син.
Куин пусна оръжието си, сграбчи я мълниеносно за прасеца и дръпна крака й. Джени залитна, но успя да се задържи с дясната си ръка за контейнера.
Куин се хвърли към нея със здравото рамо напред и я блъсна с все сила в контейнера.
Извъртя тялото й, докато тя се мъчеше да насочи пистолета към него. Цевта се удари в металната кутия и хватката на Джени отслабна, но недостатъчно, за да изпусне оръжието.
Куин я блъсна още веднъж в контейнера, но тя задържа пистолета.
Когато се опита да я удари отново, тя сви крак и опря стъпало в контейнера. Коляното й го улучи право в стомаха и едва не му изкара въздуха.
Джени насочи оръжието към него, докато той отстъпваше със залитане. Оставаше му само една възможност. Замахна със зиг зауера нагоре и удари пистолета й миг преди тя да дръпне спусъка. Оръжието му одраска палеца й и разрани кокалчетата й.
— Мамка му! — изруга тя.
Куин отново я удари по ръката. Този път тя инстинктивно отвори длан и пистолетът падна на земята.
Очите й се разшириха от гняв, когато осъзна, че няма шанс да го вдигне, преди Куин да я застреля. Затова го изрита силно в стомаха и побягна.
Куин се блъсна в контейнера, оттласна се и хукна след нея.
Джени тичаше на зигзаг между металните кутии и той не можеше да се прицели точно. След трийсетина метра контейнерите свършваха до телената ограда. Зад нея имаше храсти.
Докато наближаваха края на пътеката, дъждът започна да отслабва.
Джени зави надясно и отново изчезна от поглед. Куин стигна до ъгъла секунди по-късно, но нея вече я нямаше.
Втурна се към следващия проход. И там нямаше никого.
Погледна назад и я видя. Беше върху един от контейнерите. Покрай задната част на склада бяха само по два един върху друг. Куин осъзна, че оттам човек лесно може да прескочи оградата.
Откри контейнери, които му изглеждаха достъпни, и се покатери с цялата бързина, на която беше способен с една здрава ръка. Когато стигна покрива, видя Джени в другия край. Готвеше се да скочи.
— Недей! — извика й Куин.
Насочи пистолета си към нея, но тя го погледна, изсмя се и прескочи оградата.
Куин изруга и изтича след нея. Дъждът най-сетне спираше, но въпреки това се чуваше някакъв далечен ритмичен шум. Куин почти не обърна внимание на времето — беше се съсредоточил изцяло върху Джени.
Отне му три секунди да огледа оградата, намери сравнително добро място за приземяване и скочи.
Земята бе мека, рохкава и мокра, но това не беше достатъчно, за да намали болката в рамото. Куин стисна зъби и бързо скочи на крака.
Джени не се виждаше никъде, но следите й личаха по мокрия пясък. Водеха на юг през шубраците.
Куин тръгна по тях, като си отваряше очите и ушите на четири. Шумът, който бе чул от покрива на контейнера, се засилваше с навлизането му в храстите.
Следите продължаваха напред. Изведнъж гъсталакът свърши и източникът на шума се изясни. Отвъд тясната ивица пясък се виждаше Сингапурският пролив, вълните се плискаха в брега.
Във водата имаше десетки съдове, най-вече товарни кораби. А на хоризонта се виждаше Индонезия. Там не валеше и небето бе синьо.
Куин се огледа. Дори и да бе имало хора, дошли да се насладят на следобедното слънце, дъждът ги беше прогонил.
Плажът обаче не беше напълно пуст. Джени стоеше недалеч от водата. Гледаше към него, обърнала гръб на морето. Ръцете й бяха отпуснати и празни.
Куин бавно тръгна към нея. Пистолетът му бе насочен към гърдите й.
Спря, когато помежду им оставаха само три метра.
Близо минута се взираха един в друг, без да мигнат, напълно неподвижни.
Накрая Куин попита:
— Обичаше ли го?