— Защото искам да работиш за мен. Вече знаеш какво става, а хората, на които мога да се доверя, са съвсем малко.
Куин отпи от бирата и остави чашата на масата.
— Не работя по специални поръчки.
— Ти си добър в преследването. Откри Джени, а ние не успяхме. Умен си и се адаптираш бързо.
Куин отпи още една глътка и стана.
— Не съм следотърсач. Чистач съм. Съжалявам.
Тя го погледна в очите.
— Имам нужда от теб. Това е по-важно от всички правила, които смяташ, че трябва да спазваш.
Няколко секунди Куин не отговори. Накрая каза:
— Ако съм свободен, може да поговорим.
Докато се отдалечаваше, тя попита:
— Това отказ ли беше?
Куин не се обърна.
Орландо остана почти седмица — ходеше с Куин в клиниката през деня, любеше се с него през нощта. В много отношения това бяха най-хубавите дни в живота му, а в същото време и най-лошите — заради Нейт.
— Трябва да вървя — каза Орландо един ден, докато приключваха вечерята.
Куин знаеше, че това е неизбежно. Синът й се нуждаеше от нея.
— Разбирам — рече той.
— Наистина ли? — попита тя. — Знаеш ли колко ми е трудно да те напусна точно сега?
„Точно толкова, колкото ще бъде за мен да гледам как си отиваш“ — помисли си той, но само кимна.
— Може би… може да доведа Гарет в Ел Ей — предложи тя.
— Не. Недей. Аз ще дойда при теб. Просто… просто трябва първо да уредя някои неща.
Тя се наведе през масата и докосна бузата му.
— Ще те чакаме.
Минаха още две седмици, преди Куин и Нейт да напуснат острова.
— Уредил съм ти няколко срещи у дома — каза Куин, докато летяха към Лос Анджелис.
— Какви срещи? — попита чиракът му.
— С лекар и в една клиника за протези.
— О… — Нейт отново заби нос в списанието. След пет минути каза: — Това не променя нищо. Все още мога да работя.
Беше твърде рано за този разговор, а и мястото не беше подходящо.
— Да видим първо какво ще кажат — отвърна Куин.
— Знам какво си мислиш — каза Нейт. — Но ще ти го докажа.
— Добре.
— Това „добре, млъквай“ ли е, или „добре, давам ти шанс“?
— Приеми го като „добре, ще видим“.
Отговорът като че ли не задоволи Нейт, но той не повдигна темата отново.
В средата на октомври в Южен Уисконсин вече беше студено. Не като в разгара на зимата — все още нямаше сняг, но нощем водата замръзваше, а на сутринта тревата хрущеше под краката ти.
Куин по принцип мразеше студа, но за това пътуване той му се струваше подходящ.
Гробището беше малко, в покрайнините на Медисън. Купеният от Куин парцел беше в дъното, при редица дървета. По-далеч от пътя. Незабележим. Идеален.
Ямата вече бе изкопана и ковчегът беше провесен над нея. Куин помоли двамата чакащи наблизо гробари да го оставят няколко минути насаме. Те кимнаха разбиращо и се отдалечиха към малкия параклис при входа на гробището.
Два дни след като пристигнаха в Лос Анджелис, Куин отново отиде в пустинята. Откриването на временния гроб на Марков не беше трудно. Нито изравянето на останките му.
Сега се намираше в родния му щат, за да осигури на приятеля си погребението, което заслужаваше. Нейт беше предложил да дойде, но Куин го остави в Лос Анджелис. Дерек Блекмор също искаше да присъства, но възстановяването му от жестокия побой беше бавно и болезнено. Затова Куин беше сам. Това обаче му се струваше подходящо, неясно защо.
Затвори очи и каза молитва. Нямаше представа дали подобава на случай като този, но друга не знаеше — пък и за тази не беше сигурен в думите.
Когато приключи, погледна отново ковчега и отстъпи крачка назад.
— Мисля, че това ни прави квит — рече той, обърна се и тръгна към колата.
Докато караше към летището, извади телефона си.
— Спиш ли? — попита, когато тя отговори.
— Не.
Във Виетнам беше полунощ, но Орландо знаеше какво ще прави той днес и бе настояла да й се обади, когато приключи.
— Как мина? — попита тя.
— Чудесно — отвърна той. — Мястото е прекрасно, не като в пустинята.
— Ти как си?
Куин се замисли, преди да отговори:
— Бивам. Мисля, че съм по-добре.
— Хубаво — рече тя.
Смълчаха се, но това не беше неловко мълчание. Сякаш и двамата знаеха, че другият е там и това е повече от достатъчно.