Посланието беше недвусмислено. Ако не проговори, той щеше да е следващият. Но Куин не знаеше отговорите на въпросите на Кранц. Беше нает за точно определена задача и знаеше само това, което му трябваше. За съжаление полякът не му вярваше. След като първоначалният разпит не даде резултат, Кранц реши да го остави известно време сам.
Бяха го изоставили коленичил на земята, облечен само с тениска и боксерки. Китките му бяха завързани на гърба с късо въже, което бе омотано около глезените му. То дърпаше ръцете му назад и протегнатите му пръсти почти докосваха петите му. Ако можеше да се отпусне на краката си, щеше да освободи поне част от напрежението, но имаше още две въжета през мишниците му, които бяха завързани за клони на три метра над него и не му позволяваха да помръдне назад. Бяха нагласени така, че само коленете му докосваха земята. Ако бяха малко по-къси, щеше да виси във въздуха.
Не го бяха убили, но знаеше, че това е само временно отлагане на екзекуцията. Кранц и хората му щяха да се върнат на сутринта. Ако оцелееше дотогава, щяха да проверят дали нощната обработка е успяла да събуди паметта му. А когато най-сетне проумееха, че няма да изкопчат нищо повече от него, щяха да го пратят да прави компания на Пипи.
Часовете минаваха и Куин се мъчеше да не трепери от студа. Всеки път, когато потръпваше, безмилостните въжета се впиваха в тялото му и имаше чувството, че ръцете му ще бъдат изтръгнати от раменете.
Опита се да измисли как да се освободи. Но колкото повече се мъчеше да се съсредоточи, толкова повече се замъгляваше съзнанието му. Може би ако не му беше толкова студено, щеше да е в състояние да мисли. Или поне така си казваше. Това беше начин да си обясни провала.
Все пак изпита временно облекчение, когато си представи какво би сторил на Кранц, ако успее някак да се измъкне. Нямаше да допусне грешката, която бе направил полякът. Щеше да иде право при него и да го убие. Един-единствен изстрел в главата, от упор. Чиста екзекуция. Нямаше значение, че никога не бе вършил подобно нещо, нито че е невъзможно да се озове в подобна ситуация. За няколко мига се почувства щастлив.
Чуваше какви ли не звуци през нощта — вятъра, някаква дребна животинка в клоните горе, приглушеното ръмжене на кола, минаваща по далечния път. Гласът на Дъри същ беше тук. Наставникът му говорене толкова тихо, че Куин не различаваше думите, но въпреки това значението им бе ясно.
Разочарование. Неодобрение. Отвращение.
Най-страшният звук обаче дойде два часа преди зазоряване. Приближаващи стъпки. Можеха да означават само едно — Кранц и хората му се връщаха. А с тях идваше и смъртта.
Стъпките приближиха и Куин осъзна, че са само на един човек. Може би Кранц беше решил, че няма да научи нищо от него, и бе пратил някой да го довърши. В безпомощното състояние, в което се намираше, можеше да го убие и тригодишно дете с пластмасово ножче, така че един мъж беше повече от достатъчен.
Скоро предположението му се потвърди. Пред него застана един от хората на Кранц. Онзи, който беше държал главата му по време на екзекуцията на Парас. Бял, може би с десет години по-възрастен от него. Висок около метър и осемдесет, с тъмна къдрава коса, падаща над ушите му. Сигурно му топлеше в този студ.
Мъжът коленичи пред Куин, погледна го в очите и кимна към тялото на Парас.
— Приятелчето ти беше кучи син, знаеш ли? — каза той с американски акцент.
Куин се опита да се изплюе в лицето му, но устата му беше пресъхнала.
— Начукай си го — успя да прошепне.
Мъжът се усмихна и рече:
— Имаш дух. Това е добър знак.
После се изправи и извади дълъг сгъваем нож. Докато го отваряше, Куин се приготви за най-лошото. Знаеше, че не след дълго главата му ще лежи в локва кръв. Но вместо да пререже гърлото му, мъжът мина зад него.
Куин зачака острието да го прониже. Може би екзекуторът щеше да избере някоя артерия, или пък щеше да започне с деликатното място точно под ребрата. А ако беше садист, можеше дори да се заеме с гръбнака му и да го осакати, преди да го убие.
Секундите минаваха и Куин се напрягаше все повече, почти му се искаше ножът най-сетне да намери целта си. После най-неочаквано се озова на земята и напрежението в китките и раменете му изчезна. Въжетата, които го бяха стягали през последните няколко часа, лежаха в краката му.
— Можеш ли да ходиш? — попита мъжът.
Куин отвори очи. Човекът се беше навел над него.