Сигурно беше някакъв номер. Може би този си играеше с него. Не искаше да рискува и изрита, целейки се в слабините му. Мускулите му обаче го предадоха и кракът му се мръдна едва-едва, улучвайки само въздух.
— Ако наистина искаш да ме удариш, по-добре си запази силите и изчакай, докато се махнем оттук — каза мъжът. — Ще ти дам възможност, когато сме в безопасност.
Куин не помнеше какво точно се случи през следващите няколко часа. В един момент мъжът му помогна да се изправи. После ходи бос по студена камениста пътека сякаш безкрайно. По едно време измънка някакъв въпрос, но нямаше спомен дали е получил отговор.
След това вече седеше в кола. Мъжът беше зад волана и гледаше напред. Куин се обърна към прозореца. Дърветата сякаш бяха навсякъде, осветявани за миг от фаровете на автомобила, който се носеше по шосето.
Искаше да попита кой е засадил всички тези дървета. Да разбере защо е така тъмно. И точно преди тялото му напълно да изключи, искаше да попита накъде са тръгнали. Но единственият въпрос, който успя да зададе, беше:
— Как се казваш?
Шофьорът се засмя добродушно и отвърна:
— Наричай ме Стивън.
Така Куин за първи път се срещна с Марков.
Човекът на ЦРУ работеше под прикритие в организацията на Андрей Кранц. Кранц се занимаваше с трафик на оръжие от съветската ера — конвенционално, биологично и, ако можеше да се вярва на твърденията му, ядрено — и го продаваше на всеки, който бе готов да го купи на Запад. Пипи бе един от дилърите му, но беше решил да става голям шеф. Без изобщо да подозира, Куин се бе озовал насред война.
Така и не успя да разбере със сигурност защо Марков бе решил да го спаси. Беше му казал, че така или иначе си е свършил работата, така че помощта му не била кой знае какво. Куин не му повярва. По всичко личеше, че Кранц се е измъкнал. Ако Марков наистина бе свършил работата си, полякът трябваше да е мъртъв.
Каквато и да беше причината, Куин още тогава знаеше, че завинаги ще е задължен на Марков.
— Имам два адреса — каза гласът в другия край на линията.
Човекът се казваше Стийнър и работеше в пощенска станция на алея „Венис Бийч“. Куин му се беше обадил преди два часа с молба да се опита да разбере къде живее Джени.
Основната специалност на Стийнър не бе информацията. Той беше фалшификатор и можеше да изработи набор документи, които да минат почти всяка проверка. Благодарение на таланта си имаше доста връзки. А това го правеше полезен човек, ако ти се наложи бързо да научиш нещо.
— Дай ми ги — каза Куин.
— Най-новият е столичен. — Стийнър му продиктува адрес в Джорджтаун. Беше номер на жилищен блок, не на еднофамилна къща.
— А другият?
— В Хюстън. Информацията е малко стара, но доколкото мога да преценя, още е валидна. — Продиктува му и тексаския адрес.
— Благодаря — каза Куин и затвори.
Задната стена на дневната му представляваше един огромен прозорец от пода до тавана. Куин застана пред него и се загледа в далечината. Беше един от онези мъгливи, горещи дни в началото на септември, които мразеше най-много. Едва различаваше нещо отвъд Бевърли Хилс.
Искаше му се да е есен, въздухът да е прохладен и ветровете да са разпръснали мъглата. Или пък зима, точно след буря, когато небето е сияйно и чисто, а градът свети нощем като коледна украса. Но с радост би приел и този ден, стига някой да можеше да върне времето назад и той да беше някъде по работа, когато Албина му се обади за трупа на пристанището.
Тогава можеше просто да му откаже.
Но не беше станало така.
Пое дълбоко дъх, прекоси дневната и отвори входната врата. Нейт лежеше на капака на десетгодишната си хонда „Акорд“, четеше учебника за пилотиране и се припичаше на слънце.
— Не се разполагай прекалено удобно — каза му Куин.
Нейт вдигна поглед.
— Работа ли имаме?
— Може би.
— От онези, за които не ни се плаща, нали?
— Изкарай колата ми от гаража и след десет минути да си готов.
— Къде отиваме? — попита Нейт, докато спускаше крака на земята.
— Ще ме откараш до летището — отвърна Куин.
5.
Излизането на терминала на международното летище „Буш“ в Хюстън бе като да се натъкнеш на стена от желатин. Въздухът беше толкова влажен, че сякаш буташе Куин обратно и му пречеше да продължи.
Той си погледна часовника: 15:15, но калифорнийско време. В Тексас бяха с два часа напред — 17:15. Краят на работното време. Поне за някои.