Хюстън изглеждаше съвсем подходяща начална точка за издирването на Джени. Това бе не само градът на конгресмена Гереро, но и нейният град. Ако беше излязла в отпуска по лични причини, най-вероятно си беше отишла у дома.
Куин избра един лексус седан от агенция за автомобили под наем и пое към града. На Осморка 610 зави на запад, след това на юг, тъй като широката магистрала заобикаляше централния район. Излезе от нея при Мемориал Парк и отново зави на запад, този път по Удуей Драйв.
Беше направил справка в интернет, преди да тръгне от Лос Анджелис, и бе разпечатал маршрута от летището до дадения му от Стийнър адрес.
Не след дълго зави надясно и се озова в скъп жилищен район. Доколкото можеше да прецени, тук живееха хора от горната прослойка на средната класа. Къщите определено бяха по-скъпи, отколкото можеше да си позволи един обикновен държавен служител. Но разбира се, това бе Тексас, а не Ел Ей. Тук всичко беше по-евтино. И, както обичаха да отбелязват мнозина, по-голямо. Малко къщи бяха с площ под сто и осемдесет квадрата; повечето бяха към триста, че и повече. Много от тях бяха на по няколко етажа, със скъпи автомобили, паркирани на алеите.
Хората тук явно растяха в кариерите си. Бъдещи президенти на компании и членове на бордове, които един ден щяха да се преместят в още по-големи къщи, с по-обширни дворове и повече квадратни метри, а може би дори с дом за гости в задния двор. Някои щяха да получат инфаркт, преди да навършат шестдесет, а други щяха да се отчуждят от близките си, защото прекарват повече време в офиса — ако вече не бяха попаднали в този капан.
Търсеният адрес се оказа в район, в който имената на улиците сякаш бяха взети от стари блусове — „Ленивата река“, „Старото езеро“, „Сладък жасмин“. Къщата беше просторна едноетажна постройка на „Бяла магнолия“. Беше тухлена, като повечето домове в квартала, с бели дървени врати и прозорци.
Асфалтова алея се отклоняваше до къщата и се връщаше обратно на улицата двадесетина метра по-нататък. Нямаше тротоари, затова Куин отби на тревния банкет и спря. Когато излезе, чу бръмчене като от армия насекоми. Очакваше да бъде нападнат всеки момент, но засега гадините явно предпочитаха да стоят настрана.
Тръгна по алеята и осъзна, че дори това някога да е бил домът на Джени, тя вече не живее тук. На полянката имаше велосипеди. Велосипеди за малчугани. Недалеч от гаража беше закачен преносим баскетболен кош. Куин не беше виждал Джени осем месеца, но по онова време тя нямаше деца. И ако играчките не бяха достатъчни да го убедят, че сега тук живее семейство, паркираната пред къщата кола го показваше красноречиво. Миниван, тъмнозелен и добре поддържан. Кола за многодетно семейство. Имаше вид на доста често използвана.
Продължи към вратата. Видя някакво момиченце да го гледа през прозореца на дневната. Изглеждаше на не повече от осем. Русата й коса бе прибрана назад на опашка, беше облечена с джинси и бледолилава тениска с катеричка от някакъв анимационен филм. Впери поглед в него, после се обърна и избяга.
Когато Куин стигна стъпалата пред входа, вратата вече беше отворена. На прага стоеше жена с фалшива усмивка. Не изглеждаше на повече от четиридесет и имаше същата руса коса като момичето от прозореца. Само че не беше хваната на опашка, а разпусната и стигаше до раменете й.
— Мога ли да ви помогна? — попита жената леко подозрително.
— Най-вероятно не — отвърна Куин. Усмихна се уж смутено, за да я накара да се поотпусне. — Търся една жена, мислех си, че живее тук. Явно съм записал неправилно адреса или тя се е преместила.
Жената го изгледа безстрастно, после лицето й се отпусна.
— Сигурно сте го записали неправилно. Живеем тук повече от десет години.
Грешен отговор.
Стийнър бе казал, че адресът може да е малко стар, но не чак толкова.
Куин кимна.
— Точно от това се опасявах.
— Как е името й? — попита жената. — Може да е от квартала.
— Трейси — изрече той случайно име, защото в ума му бе светнала предупредителната лампичка. — Трейси Дженингс. Познавате ли я?
Очите на жената се разшириха едва забележимо. Явно не беше очаквала точно това име, но бързо се овладя.
— Съжалявам, не я познавам.
— Няма нищо. Не биваше да ви безпокоя. Благодаря, че ми отделихте от времето си.
— Няма проблем — отвърна жената.
Куин тръгна обратно към колата си. Докато вървеше по алеята, хвърли последен поглед към къщата. Момиченцето отново бе на прозореца и му махаше, а в сенките зад него можеше да различи и майката, гледаше го как си отива. Той махна на детето и продължи напред.