Отне им малко повече от минута да намерят предавателя и когато го сториха, не изглеждаха особено щастливи. Единият извади телефон, натисна две копчета и го поднесе към ухото си. Другият бързо върна маркуча на мястото му и се качи в колата.
За Куин това бе знак да се върне в лексуса. Премести колата, но не излезе веднага на улицата. След няколко секунди мъжът с телефона се прибра във волвото и колата потегли в посока, обратна на мола.
Не след дълго Куин ги настигна.
Тъмнината му даваше предимство. Голям град означаваше натоварени улици и множество запалени фарове. Лесно е да се скриеш в тълпата и да останеш невидим.
Бързо се изясни, че волвото се връща при къщата на „Бяла магнолия“. Когато приближиха квартала, Куин зави по една странична уличка. Вече знаеше къде отиват и въпреки че нощта беше чудесно прикритие по оживените улици, щеше да се набива на очи в по-тихите алеи на жилищните райони.
За съжаление кварталът не бе планиран по обичайния начин и откриването на алтернативен път не се оказа толкова просто. Алеите завиваха както им падне, някои правеха големи обиколки и се връщаха при същите главни улици, от които започваха, а други се оказваха без изход. Навсякъде имаше буйна зеленина. Там, където нямаше къщи, растяха дървета и храсти. Не беше съвсем пущинак, но и не беше подреден парк. Не можеше да се пресече напряко.
Куин се наруга за двата погрешни завоя, преди да намери „Бяла магнолия“. Излезе на улицата от противоположната посока, от която бе пристигнал преди, и спря на около пресечка от къщата. Взе чифт тънки кожени ръкавици и малко фенерче от сака в багажника. Съжали, че няма пистолет. Никога не летеше въоръжен и обикновено се сдобиваше с оръжие на място, ако решеше, че е необходимо. След пристигането му в Хюстън обаче, събитията се бяха развили толкова бързо, че нямаше време да търси доставчици.
Приближи пеша, като се криеше зад паркираните покрай улицата автомобили. Както и очакваше, волвото беше на алеята до гаража.
Изненадващото беше, че къщата бе осветена отвътре и отвън. Сякаш бяха включили всички лампи. Дори двата прожектора над гаража светеха.
Миниванът още беше на мястото си, но сега всичките му врати бяха отворени. Куин различи няколко куфара в багажното отделение. Велосипедите на поляната бяха завързани на покрива на колата.
От къщата излезе мъж с голям кашон в ръце. Следваше го жената, с която бе разговарял. Тя носеше поредния куфар. След нея се появиха две деца. Едното беше момиченцето, което бе видял през прозореца, а другото — момче на около пет години. Съпруг, съпруга и деца? Поне така изглеждаше.
Извади мобилния си телефон и включи камерата. Апаратът не бе от стандартните модели, които можеха да се купят от всяка будка. Беше се появил само преди няколко месеца и човек трябваше да има връзки и да е склонен да плати цената, ако иска да го има. Но си заслужаваше. Само камерата беше безценна. Шестте мегапиксела и подвижният обектив осигуряваха кристалночисти изображения, които не всеки фотоапарат можеше да предложи.
Докато ги снимаше как товарят багажа, жената каза нещо на децата. Куин не чу думите, но тонът бе ясен — нетърпелив, дори настоятелен.
Когато децата не се размърдаха достатъчно енергично, мъжът им излая: „Веднага!“.
Това размърда не само децата. Един от мъжете, които бяха във волвото, излезе от къщата и забързано тръгна към вана.
Куин отново вдигна телефона и направи снимка тъкмо когато мъжът хвана бащата за ръката и рязко го завъртя, за да се окажат лице в лице. Каза му бързо нещо, после го пусна и се върна в къщата.
Бащата се поколеба за миг, загледан във входната врата, сякаш очакваше да се появи още някой. След няколко секунди се качи във вана със семейството си и запали двигателя.
Поеха по алеята и излязоха на улицата, минавайки точно покрай мястото, където се беше скрил Куин. Той успя да зърне момиченцето, което гледаше през прозореца. За миг му се стори, че и то го видя, но дори да беше така, вниманието му скоро бе отвлечено от нещо друго.
След като ванът се отдалечи, Куин се промъкна по-близо до къщата и си намери местенце точно срещу нея, до един голям джип „Чероки“.
Отначало не забеляза нищо ново. Започна да оглежда прозорците. Единственият с дръпнати пердета бе този на дневната. Но след малко един от мъжете отиде до прозореца и дръпна завесата, лишавайки Куин от единствената възможност да ги наблюдава.
Той остана на поста си. Минаха двадесет минути, тридесет, четиридесет.
След почти час светлините започнаха да гаснат една по една, останаха само лампата на верандата и прожекторите над гаража.