Двама от мъжете излязоха и тръгнаха към волвото. Куин вдигна телефона си и направи няколко снимки. Успя да улови в едър план и двамата; по-дребният беше един от онези, които претърсиха бензиностанцията. Не беше сигурен за другия, но той се качи на мястото на шофьора и Куин реши, че е карал колата и преди това.
Прожекторите на гаража угаснаха, а след няколко секунди изгасна и лампата на верандата. Куин едва успя да различи, че вратата се отваря. От къщата излязоха две неясни фигури. Единият беше от преследвачите, но не успя да познае другия. Косата му бе светла, най-вероятно руса. От начина, по който се движеше, Куин заключи, че той е шефът. Беше с костюм, също като останалите.
Когато вратите на волвото се отвориха, лампата в купето освети двамата, които чакаха вътре.
Куин направи две бързи снимки, преди вратата да се затвори и светлината да угасне. Впечатлението, с което остана и от четиримата, беше едно и също. Спокойни, уверени, в добра форма.
Бивши военни. Може би от някоя елитна част.
И определено означаваха неприятности.
Замисли се дали да не проследи отново волвото. Но реши, че къщата е по-важна.
Какво бяха правили вътре? А и какво правеше там семейството? Цялата ситуация изглеждаше повече от шантава.
След като изпрати снимките на имейла на Нейт, Куин остана на пост още час, за да се увери, че в къщата не е останал никой. Кварталът бе съвсем притихнал. Светлините на няколко съседни домове угаснаха, макар че повечето имаха външно осветление. По време на престоя му по улицата минаха само две коли, без шофьорите им да го забележат.
„Да влизам или не?“ — запита се Куин.
И гласът на Дъри отново се обади в главата му: „Разкарай се веднага. Връщай се в колата си и отивай на летището. Изобщо не трябваше да идваш тук“.
Знаеше, че вече е закъснял за последния самолет до Ел Ей, но можеше да хване някой ранен полет и да си бъде у дома преди обед. После можеше да се опита да намери Джени по други канали. Но не помръдна.
Интуицията му подсказваше, че Стийнър е прав. Домът беше на Джени. И тук ставаше нещо много странно.
Огледа „Бяла магнолия“. Нямаше жива душа.
Измъкна се от прикритието си и пресече улицата на едно неосветено от улична лампа място. Спря в началото на алеята, за да се убеди, че никой не го наблюдава. За миг му се стори, че усеща някой наблизо, но чувството бързо изчезна. Може би беше някое животно, най-вероятно излязъл на вечерен лов опосум. Все пак изчака около минута, преди да продължи.
Щом стигна до предната врата, залепи ухо на дървото и се заслуша. Както и очакваше, не се чуваше нищо. Извади кожените ръкавици от задния си джоб, надяна ги и опита дръжката. Беше заключено. Наруга се тихо, че не бе извадил и шперца от сака си. Помисли си дали да не се върне до колата, но му се стори ненужен риск.
Може би имаше друг начин да влезе.
Слезе от верандата и започна да обикаля къщата, като оглеждаше всеки прозорец. Надяваше се някой да е забравен отворен, но не извади късмет.
Стигна до ъгъла и се озова пред двуметрова дървена ограда. Дори и да имаше порта, не можеше да я види. Хвана се за ръба, подскочи и се набра през преградата.
Подобно на предния двор, задният също беше покрит с трева. Куин се прехвърли през оградата без особени усилия.
Виждаше само част от задния двор, но беше ясно, че е голям и покрит със зеленина. Точно отпред покрай страничната ограда имаше стара дървена барака за градинарски инструменти. Храстите и дърветата изглеждаха добре поддържани. Явно бараката се използваше редовно.
Изчака няколко секунди, като почти очакваше някой да се появи иззад ъгъла. Накрая насочи вниманието си отново към къщата.
За разлика от фасадата, тук не всички завеси бяха спуснати. Надникна през първите няколко прозореца. Макар да бе тъмно, можеше да различи интериора. Спални. Може би за гости или са били използвани като кабинети. Бяха в такова състояние, че бе невъзможно да се определи със сигурност. Във всяко помещение цареше хаос — пръснати по пода хартии и дрехи, разместени мебели, свалени картини. Сякаш дори имаше дупки в стените.
Преди да премине към следващия прозорец, телефонът завибрира в джоба му. Вибрацията бе характерна — търсеше го Нейт. Тъкмо се канеше да го остави на гласовата поща, когато се сети защо го търси чиракът.
— Да? — каза той колкото се може по-тихо.
— Пропусна обаждането — каза Нейт.