— Кой го намери? — попита Куин.
Стафорд като че ли не беше сигурен какво да отговори. Когато отвори уста, думите му не бяха толкова уклончиви, колкото погледа му.
— Един от докерите. Каза, че надушил нещо, когато кранът свалил контейнера на кея.
— От онзи кораб там ли? — Куин посочи към изхода. — От „Рийгъл 3“?
Стафорд кимна.
— Да. Беше един от първите разтоварени.
— Значи онзи докер просто е докарал контейнера тук и ви се е обадил?
— Да.
— Не се ли обадихте на полицията?
— Правя каквото нареди господин Албина. Той ми каза да ви изчакам.
Куин мълчеше и Стафорд добави:
— Точно така стана, ясно?
Куин се взира в него още известно време, после се обърна и тръгна към изхода.
— Хей! Накъде? — подвикна Стафорд след него.
— У дома — отвърна Куин, без да спира.
— Чакайте малко. А аз какво да правя?
Куин спря на няколко крачки от вратата и се обърна. Стафорд още стоеше до контейнера.
— Откъде е дошла пратката? Кой я е намерил? И защо са ви съобщили? — попита Куин.
— Вече ви казах. — Този път думите на Стафорд прозвучаха още по-неубедително.
Куин се усмихна и поклати глава. Не можеше да го вини. Ясно беше, че говори каквото му е наредено. Но пък той не обичаше да го поднасят.
— Е, успех с разрешаването на проблема.
Бутна вратата и излезе.
— Доста бързо приключи — отбеляза Нейт.
Куин седна на мястото до шофьора в своето беемве Г3. Чиракът му Нейт седеше зад волана с „Основи на летене по прибори“ в скута. Само преди седмица беше започнал уроци за управление на малки летателни апарати. Това бе един от многото допълнителни курсове, които трябваше да изкара покрай обучението си.
Докато шефът му го нямаше, Нейт беше смъкнал прозореца, за да може прохладният бриз да проветри купето. Айподът му беше включен в стереоуредбата. Кей Ти Тънстол изпълняваше на живо кавър на стария хит „Искам да се върнеш“ на „Джаксън Файв“.
— Оказа се, че нямат нужда от нас — каза Куин.
— Значи няма труп? — изненада се Нейт.
— Има труп. Просто реших, че е по-добре да се погрижат сами.
Нейт се изсмя.
— Ясно. По-добре за кого? За тях или за нас?
Куин си позволи съвсем лека усмивка.
— Да тръгваме.
Нейт го гледа още секунда, сякаш очакваше повече разяснения. Когато такива не последваха, метна учебника на задната седалка и запали.
— Накъде?
Куин си погледна часовника. Единадесет. Пътуването от Лонг Бийч до дома му в Холивуд Хилс щеше да им отнеме повече от час.
— У дома. Само че съм гладен. Затова първо спри някъде да хапнем.
— Какво ще кажеш за „Пинкс“?
Куин се усмихна.
— Става.
Няколко минути пътуваха мълчаливо, докато Нейт прекоси града до магистралата.
— Е, какво се случи всъщност? — попита той, след като набраха скорост.
Куин зяпаше разсеяно през прозореца.
— Не ми казаха всичко, което исках да знам.
— И затова просто си тръгна?
— Трябваше — рече Куин и се обърна към чирака си. — Не е нужно да знаем всичко. Това не ни влиза в работата. Но за да я свършим както трябва, има неща, с които трябва да сме наясно.
Започна да разказва за срещата си със Стафорд. Когато стигна до момента, когато го разпитваше кой е открил тялото, телефонът му иззвъня. Извади го, погледна екрана и се намръщи. Знаеше, че повикването ще дойде, но това не го правеше особено щастлив.
— Куин.
— Разбирам, че не си проявил интерес да ни помогнеш. — Високият писклив глас не можеше да се сбърка. Хорхе Албина.
Със седалище извън Сан Франциско, Албина беше експерт във вноса и износа на какво ли не. Пари, хора, оръжие, а явно вече и на трупове. Услугите му не бяха от евтините, но беше от най-добрите в бизнеса.
— Да кажем, че това е причината, ако ти върши работа — каза Куин.
— Не върши работа, ако не е истината.
— По този въпрос съм напълно съгласен с теб.
Настъпи мълчание.
— Стафорд ми каза, че просто си си тръгнал. Без причина — рече Албина.
— Сгрешил е.
— Това не е отговор.
Куин пое дълбоко дъх.
— Хорхе, каква е най-важната част от работата ми?
Последва кратко колебание.
— Каквото и да кажа, отговорът ще е грешен.
— Не и ако наистина се замислиш — увери го Куин. — Но ще ти кажа. Доверието.
— Доверието — повтори Албина, сякаш за първи път чуваше тази дума.