Куин стисна зъби и отвърна:
— Още не.
Тъкмо започна да отваря прозореца, когато нещо се раздвижи в храстите до оградата зад гърба му. Докато се обръщаше към шума, долови някакво изщракване под рамката на прозореца, сякаш бе натиснал някакъв… бутон.
Успя да се отдалечи на три крачки от прозореца, когато къщата експлодира.
6.
Куин лежеше на земята. Гърдите го боляха от удара. Мобилният телефон бе излетял от ръката му и лежеше строшен на парчета на няколко крачки от него.
Куин погледна през рамо. Къщата беше пълна с дим. Експлозията — на каквото и да се дължеше — бе станала някъде в средата на дома и беше достатъчно мощна, за да нанесе много щети, но не толкова, че да срути цялата сграда. През вече лишените от стъкла прозорци се виждаха езиците на пламъците. Полицаите и пожарникарите щяха да пристигнат скоро. Трябваше да се маха оттук колкото се може по-бързо.
Изправи се на крака и спря.
Шумът в дъното на двора. Шокът от експлозията почти го бе накарал да го забрави. Погледна към задната ограда, но не видя нищо.
„Забрави“ — заповяда си. Трябваше да изчезва оттук. Това бе най-важното.
Само че накъде? Хората от квартала сигурно вече се събираха на улицата отпред. Ако тръгнеше натам, със сигурност щяха да го видят и да решат, че той е причинил взрива. Не можеше да рискува подобно нещо.
Докато оглеждаше задния двор за друг изход, храстите се раздвижиха отново. Не е опосум, осъзна той, освен ако не беше висок поне метър и половина. Беше човек. Едва различаваше неясната му форма между клоните.
Куин се сниши, затърси пистолет, какъвто нямаше, и мислено се наруга. Все така снишен, затича бързо към градинарската барака, отдалечавайки се от човека в двора. Рискува да се озърне. Нищо освен смътните силуети на растенията, почти неразличими на все още слабата светлина от огъня.
В далечината се чуха първите сирени. Куин тъкмо отстъпваше зад бараката, когато от храстите се подадоха две ръце и се хванаха за ръба на оградата.
Без да се замисли, той се втурна натам.
Онзи, който се криеше, почти се беше покатерил на оградата, когато Куин го настигна.
Оказа се жена. Слаба, пъргава, с вързана на опашка коса. С тъмно облекло, точно като него.
„Джени?“ — помисли си той и спря за част от секундата.
Хвърли се напред да сграбчи крака й. Краткото колебание обаче го забави. Пръстите му само докоснаха подметката на обувката й.
От другата страна на оградата се чу тупване, последвано от стон.
Куин се набра, прехвърли се през оградата и скочи.
Жената вече пресичаше двора към съседната къща — двойник на току-що разрушената. Там не светеше. Или собствениците ги нямаше, или къщата беше празна. Иначе експлозията със сигурност щеше да привлече вниманието на обитателите й.
Жената явно щадеше единия си крак и се движеше по-бавно.
— Джени? — извика той, но тя не спря.
Куин хукна през поляната. Воят на сирените наближаваше.
— Спри — каза той, когато се озова на няколко стъпки зад нея.
Но жената направи точно обратното — забърза към къщата. Куин я настигна, сграбчи я точно под раменете и я принуди да спре.
Тя размаха ръце, като се мъчеше да се освободи, но той я държеше здраво. Обърна я към себе си и разбра, че е сгрешил. Не беше Джени. На ръст бе същата, косата й също приличаше на нейната, но лицето й му бе непознато.
— Моля те — каза тя. — Пусни ме. Не съм видяла нищо, ясно? — Трепна от болка, но не извика.
— Какво правеше там? — попита Куин.
Тя тръсна глава.
— Може би си чакала да видиш дали бомбата ще ме довърши?
— Не. Моля те, пусни ме.
— Опитваше се да ме убиеш, нали.
— Моля те. Просто ме пусни да си вървя.
— Коя си ти?
Тя понечи да заговори, но лицето й внезапно се изкриви от болка. Наведе се, но хватката на Куин я задържа.
— Изкълчих си глезена — каза тя. — Само да го видя.
— Бавно и без резки движения — предупреди я той.
Пусна я и мина зад нея, като постави ръка на гърба й, точно под шията. Сирените вече бяха съвсем близо. След не повече от минута щяха да пристигнат.
Жената разтри глезена си, после ръката й се плъзна под крачола на панталона. Куин се пресегна и я сграбчи за китката. Тя държеше малък пистолет. Двадесет и втори калибър, доколкото можеше да прецени. Не бе кой знае какво, но достатъчно, за да те убие от упор.