Куин изви ръката й и изтръгна оръжието.
— Върни ми го — каза тя.
Той прибра пистолета в джоба си.
— Добре. Задръж го. Не ми пука — каза тя. Завъртя глава към сирените, после отново го погледна. — Сега мога ли да си вървя?
Куин знаеше, че всеки момент могат да ги открият, но не помръдна.
— Коя си ти?
— Какво значение има? — отвърна тя. — Виж, намерят ли ни тук, ще арестуват и двама ни. Нямам нищо общо с взрива и знам, че същото се отнася и за теб. Иначе не би стоял толкова близо, когато гръмна, нали?
Куин не отговори.
— Не е ли по-добре да се махаме? — попита тя.
— Коя си ти?
— Няма значение.
— Всъщност има.
Сграбчи я за ръката и я поведе през двора към главния изход.
На улицата намери един стар форд „Бронко“ с отключени врати.
— Влизай — каза той на жената.
Тя го изгледа, но се качи на мястото до шофьора.
— Не си помисляй да бягаш, защото ще те хвана — предупреди я Куин.
По изражението й личеше, че го разбира.
Отне му по-малко от минута да се справи със запалването. Двигателят оживя и Куин превключи на първа.
— Коя си ти? — попита отново.
Тя се поколеба, после каза:
— Таша. Таша… Лейвър.
Куин караше предпазливо, като гледаше да не вдига скоростта, за да не привлича внимание.
— Какво правеше в задния двор?
— Аз… търсех един човек.
— Сериозно? Кого?
Появи се знак „Стоп“. Куин намали и премина, когато видя, че е чисто.
— Една приятелка. Къщата е нейна. Но… — Тя млъкна и го погледна. — А ти кой си? Ти какво правеше там?
Куин не отговори.
— Знам, че не си от тях, иначе нямаше да се опитваш да влезеш в къщата.
— Тях? — попита той, докато завиваше надясно.
— Онези от къщата. Семейството. Другите. Никога преди това не съм ги виждала. А познавам Джени от… — Отново млъкна. — Не ми каза кой си.
— Правилно. Не съм от тях — потвърди той. Започваше да си мисли, че може и да успее да изтръгне малко повече информация от нея, но едва ли си заслужаваше усилията.
Удуей авеню се намираше през две преки. Вече се различаваха десетките коли, минаващи по оживената улица. Точно преди да стигнат дотам, Куин спря автомобила до бордюра и се обърна към жената.
— За последен път те питам — какво правеше в двора?
Тя се поколеба.
— Търсех Джени. Джени Фуентес. Къщата е нейна, но ти сигурно го знаеш. — Замълча за момент. — Ти… Нарече ме Джени, докато ме гонеше.
— Защо я търсеше?
Отново пауза.
— Тя ми е приятелка. Познаваме се от много време.
— Браво на теб. Но това още не отговаря на въпроса ми.
Жената се замисли, сякаш подбираше думите си.
— Поддържахме доста близки отношения. А преди няколко седмици тя просто изчезна. Обадих се в работата й, но ми казаха, че е в отпуск. — Погледна към Куин. — Джени щеше да ми каже, ако нещо не е наред. Нямаше да се махне, без да каже и дума.
— Толкова ли си важна за нея?
— Достатъчно важна — рече тя отбранително.
— Откъде я познаваш?
— Защо питаш? Кой си ти, по дяволите? И защо я търсиш?
— Откъде я познаваш? — повтори той. Започваше да губи търпение.
Мълчание.
— От колежа — тросна се тя, сякаш се ядосваше, че си е отворила устата. — Бяхме в една специалност. Сега е твой ред.
Куин не беше сигурен дали версията й е истина, или не, но тя му беше дала достатъчно, за да я провери.
— Слизай — каза й той.
— Какво?
— Слизай от колата. Тук можеш да хванеш някой на стоп. Или да извикаш такси. Не ми пука.
— Няма.
— Веднага — каза той.
— Няма да се махна, докато не ми кажеш кой си и защо търсиш Джени. — Тонът й бе дързък и предизвикателен.
Куин впери поглед в нея.
— Добре тогава.
Отвори вратата и тръгна да излиза.
— Къде отиваш?
Не й отговори.
Върна се пеша до лексуса. Жената го следва една пресечка, но после се отказа. Когато се огледа през рамо, тя вече вървеше към Удуей авеню. Не беше сигурен дали наистина е приятелка на Джени. Страхът й обаче изглеждаше съвсем истински. Все пак трябваше да я има предвид. Трябваше да намери сигурен телефон и да каже на Нейт да я провери.
Когато стигна при лексуса, улицата пред къщата на Джени бе пълна с полицейски коли и пожарни. По алеята на преносими колчета бяха поставени ярки светлини, които осветяваха димящата постройка като футболен стадион. Пожарникарите потушаваха и последните пламъци, а повечето ченгета вземаха показания от събралата се тълпа.