След Хюстън температурата и влагата във Вашингтон бяха почти поносими. Той се осмели да предположи, че на ризата ще й трябва цяла минута повече, за да подгизне от потта му.
След като подминаха Мемориала на Джеферсън, Куин се наведе напред към шофьора.
— Оставете ме при Министерството на земеделието.
— Значи не сме към конгресния център? — попита шофьорът. Това беше адресът, който Куин му бе дал, когато се качи.
— Земеделието. Южната сграда.
Шофьорът изсумтя нещо заради по-късото разстояние и не спря да мърмори до края на пътуването. Но няколко минути по-късно, когато получи двоен бакшиш, намръщената му физиономия изчезна.
Куин тръгна към входа на сградата, като се оглеждаше небрежно. Знаеше, че прекалява с предпазливостта, но след измъкването на косъм в Хюстън нямаше намерение да приема нищо за даденост. След като се увери, че е сам, се обърна назад и пресече Индипендънс авеню.
Излезе на Алеята. Редицата на монументите, както я наричаше навремето Дъри. Дори дъртият кучи син изпитваше респект от това място.
Тя се простираше на около три километра в посока изток-запад, с купола на Капитолия в източния край и Мемориала на Ейбрахам Линкълн в западния. Между тях имаше тревни площи, пътеки и каменни мемориали.
Въпреки напрежението Куин усещаше величието на това място. То можеше да развълнува и най-преситения човек.
Както обикновено, Алеята беше пълна с посетители. Повечето бяха по къси панталони и тениски. По-умните си бяха сложили шапки. Темпото на тълпата бе бавно и летаргично — жегата и влагата изсмукваха излишъка от енергия, с която хората бяха започнали деня си. Някои — предимно деца, но имаше и възрастни — държаха фунийки сладолед и се опитваха да изближат колкото се може повече, преди да се разтопи в ръцете им. Малцина успяваха.
Куин си проправяше път през множеството, като внимаваше да не се движи много по-бързо от хората наоколо. Беше просто поредният турист, дошъл да попие малко история.
Преди Медисън Драйв зави надясно по една от широките пътеки, пресичащи Алеята. Две минути по-късно забеляза мъж и жена, които се отдалечаваха от него. Мъжът носеше луксозна хартиена торбичка като онези от магазините за подаръци, а жената — голяма чанта. Отличаваха се сред тълпата, защото бяха облечени за работа, а не за разходка.
Мъжът бе по-нисък от Куин, някъде към метър седемдесет и пет. Благодарение на високите токчета жената се извисяваше на два-три сантиметра над голото му теме.
Куин не я бе виждал, но познаваше мъжа. Макар да се бяха срещали лично само веднъж, незабавно разпозна Питър. Приличаше на оплешивяла и по-ниска версия на Чарлз Бронсън. Може би заради черния мустак или заради постоянно присвитите очи — сякаш непрекъснато преценява всичко и всеки. А може би заради двете.
Питър беше шеф на организация, известна като Офиса. В продължение на години Офисът беше единственият клиент на Куин. Питър се беше опитал да го наеме на пълно работно време, но Куин все отказваше, предпочиташе независимостта на свободната практика. Но след инцидента в Берлин миналия януари нещата се промениха. Тогава Питър не бе така услужлив и спести информация, която щеше да е от полза на Куин. За щастие, въпреки нежеланието на Питър, Куин успя да попречи на Дъри и онзи ненормалник Борко да осъществят плана си. Но знаеше, че нещата щяха да са доста по-прости, ако Питър беше по-открит с него.
Заради това бе решил да разнообрази клиентелата си. Пък и разчитането само на един източник на доходи бе изгодно, но глупаво в дългосрочен план. Предпочете да излезе от активния списък на Питър. Шефът на Офиса не беше особено щастлив от това, но не направи нищо, за да го спре.
Така че имаше малко ирония в това, че Куин сега се обръщаше за помощ към бившия си работодател.
— Не можа ли да избереш някое… как да се изразя, някое по-_закрито_ място? — попита Питър веднага щом го забеляза. — Където е по-прохладно?
— Потта е полезна за кожата — отвърна Куин. — Ще изглади някои от бръчките ти.
— Ще го имам предвид.
— Коя е дамата? — попита Куин.
— Ида, би ли ни оставила насаме за момент?