Почти.
— Добре — рече той накрая.
Питър се усмихна.
— Какво мога да направя за теб?
Върна се в „Мариът“ и включи телефона към компютъра си. Преди да качи адресите и другите важни данни, използва програмата на Орландо, за да изтрие цялата ненужна информация от паметта на телефона и да я замени с личните си настройки и пръстовия си отпечатък. Това бе предпазна мярка, в случай че Питър е инсталирал някакъв следящ софтуер. След това зададе на телефона номера си и прехвърли резервното копие на данните от компютъра. Щом приключи, се обади на Нейт.
— Отново съм на линия.
— Какво става, по дяволите? — попита Нейт. — Предполагам, че е свързано с онзи пожар в Хюстън.
— Поровил си тук-там, а?
— Само в интернет. Нали този адрес искаше да проверя. Един от репортерите твърди, че било заради изтичане на газ.
— Това ли си мислят?
— Значи не е газ?
— Не — отвърна Куин.
— Било е нарочно?
— Аз натиснах копчето — каза Куин и си спомни щракването, докато отваряше прозореца на банята. — Но предполагам, че така или иначе е имало закъснител. Капанът е бил предохранителна мярка, ако някой случайно се опита да влезе в къщата. — Ясно беше, че онези от волвото не биха оставили къщата просто така. Трябваше да я унищожат, за да прикрият следите си. — Какво откри?
— Дженифър Фуентес се води собственик на къщата.
— А преди нея?
— Това беше малко по-сложно. Файловете бяха маркирани за потребители с по-високо ниво на достъп.
— Сериозно? — изненада се Куин.
— Нищо прекалено драстично. Използвах някои от триковете на Орландо и влязох.
— Задейства ли проследяващи програми?
— Намерих една, но я заобиколих. Твърде рисковано бе да проверявам кого би трябвало да уведомява, но определено не беше някой от окръжния архив.
— И какво откри? — попита Куин.
— Предишните собственици са Брадли и Габриела Фуентес. Дженифър се е сдобила с къщата преди четири години и половина. Само прехвърляне на собствеността, без покупко-продажба.
— Значи това са били родителите й?
— Проверих медицинските й записи. Отново имаше повишено ниво на достъп и проследяваща програма.
— И какво?
— Родителите й са записани като Мигел и Сесилия Фуентес.
— А не Брадли и Габриела.
— Не. Те са й баба и дядо — каза Нейт. — Брадли починал преди осем години, Габриела — три години след него.
Куин кимна. Нещата с къщата се изясниха. Джени я беше наследила.
— Добра работа. А колата?
— Откраднати номера. Свалени от тойота „Камри“.
Както и можеше да се очаква.
— Искам да провериш един човек.
— Добре.
— Жена на име Таша Лейвър.
— Имаш ли още нещо за нея?
— Около трийсетте. Висока към метър шейсет и пет, в добра форма. Може би живее в Хюстън, но не е сигурно.
— Това ли е всичко?
— Твърди, че е била в един и същи колеж с Джени и че са стари приятелки.
— Ще видя какво мога да изровя — каза Нейт.
— Имаш ли друго за мен? Съобщението? Снимките, които ти изпратих?
— Снимките в момента се обработват. Със съобщението още съм доникъде.
— Пълен си с полезна информация, а?
— Справям се сам, много добре знаеш — отвърна Нейт. — Помолих за помощ, но ти отказа.
— Спокойно, Нейт. Първо провери Таша Лейвър, после се заеми отново с разчитането на съобщението.
— Чудесно. Супер. Както и да е.
След това Куин се обади на Орландо, но бе пренасочен директно към гласовата й поща. Остави кратко съобщение и прекъсна връзката.
Разтърка енергично лице с длани и започна да разтрива слепоочията си. Лекото главоболие беше като мъгла, рееща се непосредствено под черепа, но без да е фокусирана в определена точка.
Той знаеше, че това донякъде се дължи на недоспиване. Беше дремнал час и половина в самолета, но това не бе достатъчно. Основната причина обаче, тази, която го мъчеше най-много, бяха Марков и Джени. Несигурността, гневът, желанието да направи нещо повече.
Опъна се на леглото с мисълта, че ще затвори очи само за малко, колкото да набере сили, но минута по-късно вече спеше дълбоко.
8.
Рязък звън го изтръгна от съня. Отвори очи и се надигна. Стаята беше потънала в мрак, слабата светлина отвън едва се процеждаше през прозореца. Над града се беше спуснала нощ.