При тези размери на сградата бе разумно да се предположи, че има по един апартамент на етаж. Така че номер 4 означаваше четвърти етаж.
Куин погледна към предполагаемото й жилище и спря. На всеки етаж имаше по два прозореца с изглед към канала. Но апартаментът на четвъртия етаж беше различен. На мястото на прозорците сега имаше големи парчета шперплат. Дори на слабата светлина от уличните лампи се виждаше, че тухлите около шперплата са почернели.
Погледна към апартаментите на петия и третия етаж. Прозорците нямаха завеси, не се виждаха и дреболии на первазите. Бяха тъмни и изглеждаха запустели. И макар че на прозорците на първия и втория етаж завесите бяха дръпнати, Куин имаше чувството, че апартаментите са празни.
„Пожар“ — помисли си той. Нямаше начин да сбърка признаците. И най-силно беше пострадал четвъртият етаж.
„Какво става, по дяволите?“
Заповяда си да продължи напред по алеята. В далечината се чуваше движението по М стрийт, но тук, недалеч от дома на Джени, цареше зловеща тишина. Дори водата в канала сякаш беше притихнала, докато преливаше през старите шлюзове от едно ниво към друго.
Когато стигна пред малката жилищна кооперация, Куин спря отново. Лампата над главния вход не светеше, но тъмнината не скриваше предупредителната лента, опъната на площадката. Както подозираше, сградата бе евакуирана.
Огледа уличката, изкачи стъпалата и се мушна под лентата. Извади хирургически ръкавици от джоба на коженото си яке си и си ги сложи.
Опита дръжката. Беше заключено, но самата врата поддаваше, сякаш резето не бе застанало на мястото си. Натисна отново дръжката и побутна вратата. Резето се опъна за момент, след което вратата поддаде. Без да губи време, Куин прекрачи прага и затвори след себе си.
Озова се в малко фоайе. Първо забеляза миризмата. На пушек. Но не бе толкова силна, колкото очакваше. Запита се колко ли време е минало от пожара.
Отдясно имаше метални пощенски кутии. Общо пет на брой. Отляво бе вратата на апартамента на първия етаж, а право напред — стълбището.
Куин отиде до кутиите. През големия прозорец над входа влизаше достатъчно светлина, за да разчете табелките без помощта на фенерчето. Имаше само номера от 1 до 5, без имена.
Лесно се справи с ключалката на четвъртата кутия. Оказа се пълна, сякаш притежателят й не бе стъпвал в дома си най-малко седмица преди избухването на пожара. След злополуката поща не беше пристигала. Всички пликове бяха адресирани до един човек.
Дженифър Фуентес.
Прибра ги обратно и затвори вратичката.
Тръгна нагоре по стълбите. Като се изключат номерата на апартаментите, вторият и третият етаж бяха абсолютно еднакви — гола площадка, врата и стълби.
Изкачи се до четвъртия етаж, но спря малко преди площадката, за да огледа. И този етаж сигурно някога беше приличал на долните, но вече не бе така. Стените бяха почернели от дима, а вратата на апартамент 4 беше разтрошена на парчета. Явно се бе наложило пожарникарите да я разбият, за да спасят сградата.
След като провери здравината на пода, Куин стъпи на площадката и приближи прага, но не влезе. Мракът вътре бе почти непрогледен, шперплатът на прозорците спираше светлината отвън. Куин извади фенерчето си и го включи.
Пожарникарите може и да бяха спасили сградата, но явно не бяха успели да направят каквото и да било за жилището на Джени. Пораженията бяха пълни. Пожарът беше унищожил всичко.
От вещите на Джени не бе останало нищо.
Излезе от сградата така тихо, както и влезе. Тръгна към М стрийт, за да хване такси до хотела. Докато вървеше по тротоара, чу зад себе си рев на двигател.
Продължи, сякаш не го е забелязал. Може би не беше нищо особено. Много хора живееха между тези пресечки. Всеки можеше да излезе по някаква среднощна работа.
Вървеше в очакване колата да го задмине, но тя не се появяваше. Звукът от двигателя се чуваше на трийсетина метра назад. Съсредоточи се върху него, като с всяка крачка преценяваше местоположението му. Шумът оставаше постоянен, сякаш автомобилът се движеше със скоростта, с която той вървеше.
Ръката му се плъзна към оръжието, готова да го извади при нужда.
Почти беше стигнал до оживената и осветена М стрийт. Ако онези в колата го дебнеха, щяха да му скочат всеки момент. Може би щеше да успее да се справи с тях, но можеше и да се провали.
„Не си струва риска“ — реши той и отдръпна ръка от пистолета.