— Ти си роден лъжец — казваше му Дъри. — Продължавай в този дух и всичко ще бъде наред.
Куин не беше сигурен дали комплиментът му харесва, но не можеше да отрече, че смяната на самоличности му се удава съвсем лесно.
Секретарката в офиса на Гереро му каза, че без проблем може да се срещне с човек от отдела за връзки с пресата.
— Всъщност вече се срещнах с един от сътрудниците ви преди няколко месеца и се чудя дали мога да я видя отново — бе казал Куин.
— Ще проверя. За кого става въпрос?
— Името й е… — Направи пауза, сякаш търсеше в записките си. — Дженифър Фуентес.
— О, съжалявам — отвърна жената веднага. — Госпожица Фуентес не е в офиса тази седмица. Но имате късмет, помощник-секретарят на пресотдела Дилън Рей има свободен час в четиринадесет и тридесет. Устройва ли ви?
— Великолепно.
Точно в 14:20 Куин изкачи стъпалата пред сградата „Лонгуърт“ и мина под тясната арка. Озова се в преддверие с няколко стъклени врати в метални рамки. Отвори едната и влезе.
Охраната през двадесет и първи век не бе като онази от детството му. Сега където и да отидеш, охранителите, детекторите, претърсването, проверката на багажа и справките с досието ти бяха норма. Невинността си беше отишла и човечеството можеше да обвинява единствено себе си за това.
Сградата „Лонгуърт“ не беше изключение. Както и очакваше, на входа го посрещнаха детектор за метал и рентгенов апарат. Точно заради това беше оставил пистолета в хотела.
— Каква е целта на посещението ви, господин Дрейк? — попита един от служителите, след като Куин му даде фалшивата си лична карта.
— Имам среща с човек от екипа на конгресмен Гереро в два и половина.
— С кого по-точно?
— Дилън Рей.
Човекът от охраната направи справка с компютъра, кимна и му върна картата.
— Приятен ден, господин Дрейк.
Куин взе асансьора до етажа на Гереро и тръгна по коридорите, подминавайки офисите на други членове на Камарата на представителите. Някои от имената му бяха познати от вестниците или новините по телевизията.
След няколко минути стигна в офиса на Гереро. Отдалеч личеше, че е по-различен от останалите. Входът му бе украсен по-пищно. Тъмната дървена фасада беше по-голяма от останалите и блестеше като мебел от реклама на почистващ препарат.
От двете страни на вратата се издигаха знамена. Отляво бе националният флаг, а отдясно — флагът на Тексас. Вратата между тях беше отворена.
Куин надяна усмивка на лицето си и влезе в малкото фоайе.
Помещението бе подредено така, че да създава впечатление, че тук се случват важни неща. В центъра имаше модерно лъскаво бюро с голям телефон с безброй бутони и компютърен терминал с плосък екран. Зад бюрото седеше жена — руса, усмихната и привлекателна. От двете страни имаше затворени врати, водещи към дълбините на офиса.
— Мога ли да ви помогна? — попита жената със силен тексаски акцент.
— Да, моля. Дойдох да се видя с Дилън Рей — каза Куин.
— Името ви?
— Ричард Дрейк. Имам среща в два и половина.
Жената погледна компютъра си и отново се усмихна — явно бе открила името му в списъка.
— Моля, седнете — каза тя. — Ще кажа на господин Рей, че сте тук.
Мебелите в помещението бяха добре изработени и скъпи — със сигурност не бяха закупени с държавни средства. Куин седна на един от меките кожени фотьойли, наредени покрай стените от двете страни на входа. Пред него имаше ниска масичка с най-новите броеве на новинарски и политически списания, които конгресменът беше решил, че трябва да бъдат четени от посетителите.
Куин огледа отново стаята, този път по-внимателно. Стените бяха облицовани с ламперия от тъмно дърво. Над нея бяха боядисани в бяло и се заобляха, преминавайки в тавана.
На едната стена висеше снимка на конгресмен Гереро. Куин го позна от подобна снимка на уебсайта му. На отсрещната стена имаше колаж от фотографии в черни метални рамки, които показваха Гереро с различни политически фигури и знаменитости. Сред тях изпъкваха няколко снимки с бившия президент — последния от партията на конгресмена, заемал най-високия пост в страната.
На всяка от фотографиите Гереро излъчваше сила и създаваше впечатлението, че е напълно съсредоточен в онова, което прави в момента. Изглеждаше интелигентен и загрижен. Прошарената му коса също помагаше — изглеждаше достатъчно възрастен, за да знае това-онова, и достатъчно млад, за да може да стори нещо. Куин предположи, че е около петдесетте. Това подсили подозренията му, че дори да изгуби сегашното състезание за президентския пост, конгресменът ще опита отново след четири, а защо не и след осем години.