Вратата вдясно от рецепцията се отвори и в стаята влезе мъж, висок около метър шейсет и пет. Беше добре облечен и изглеждаше на не повече от тридесет. И, сякаш следвайки неписан закон, светлокестенявата му коса бе подстригана по същия начин като на конгресмена от снимките.
Мъжът отиде при секретарката и двамата размениха тихо няколко думи, след което се изправи и тръгна към Куин. Изглеждаше малко уморен и усмивката на лицето му като че ли казваше, че би предпочел да прави нещо друго.
— Господин Дрейк? — попита той, протягайки ръка. — Аз съм Дилън Рей.
Куин стана и се здрависаха.
— Благодаря, че се съгласихте да се срещнете с мен — каза той.
— Е, както можете да се досетите, тук винаги е натоварено — каза Рей и побърза да добави: — Но се радвам, че мога да ви отделя време. Моля, елате. Да идем в кабинета ми.
Куин се усмихна и му направи знак да води.
Минаха през вратата, от която бе излязъл Рей, и навлязоха в сърцето на офиса. Озоваха се в централна зала, около която имаше няколко кабинета. Десетки хора се трудеха за конгресмена — пишеха, въртяха телефони, разговаряха помежду си.
— Кой е кабинетът на конгресмен Гереро? — попита Куин, играейки ролята на любопитен журналист.
Рей спря и се обърна.
— Онзи там — и посочи отсрещната страна. — Виждате ли коридора? В дъното.
Куин кимна, сякаш това бе едно от най-интересните неща, които е научил тази седмица.
Рей го въведе в малък кабинет без прозорци. Вътре имаше бюро, два стола за посетители и две библиотеки с безупречно чисти томове в кожени подвързии по рафтовете.
На стените висяха още снимки на конгресмена. Отново направени по време на мероприятия. Гереро се усмихваше, ръкуваше се, посещаваше заводи, слушаше граждани. Този път обаче нямаше знаменитости и политически величия. Това бе стената на истинския конгресмен — или поне Куин реши, че такъв е замисълът на снимките.
— Доста подреден кабинет поддържате — каза Куин, докато сядаше. Бюрото бе абсолютно чисто, ако не се брои един телефон, черно преспапие и бележник. Никакви компютри, контейнери за входяща и изходяща кореспонденция, папки.
Рей се изсмя смутено.
— Всъщност работното ми място е на едно от бюрата, покрай които минахме. На помощник-секретаря на пресотдела не се полага кабинет. Освен това сме малко натясно. Всъщност идеята е на конгресмена. Кабинет, който може да се използва от всеки при нужда.
— В редакцията имам клетка точно до тоалетната — каза Куин. — Именно затова предпочитам работата навън.
— Много добре ви разбирам — отвърна Рей. — Обожавам, когато имаме работа извън офиса. Няма нищо по-хубаво от това да се поразтъпчеш и да се смесиш с хората.
— Абсолютно. — Куин усети промяната в поведението на служителя — човекът се поотпусна, сякаш беше доловил нещо общо помежду им. Идеално.
— С какво мога да ви помогна, господин Дрейк?
— Наричайте ме просто Ричард. Надявах се да ми дадете малко повече информация за конгресмена. Искам да запълня някои празноти в статията си.
— Разбира се — каза Рей. — Значи пишете очерк за конгресмена, така ли?
— Точно така. Отчетохме увеличаване на популярността му в Колорадо — каза Куин, използвайки част от информацията, която бе изкопал сутринта. — Май все повече хора започват да го забелязват. Редакторите решиха, че няма да е зле да изпреварим събитията, вместо да ги следваме. И ето ме тук.
Рей грейна.
— Ние също видяхме тези числа. И Колорадо не е единственото място, където имаме растеж. Не мога да ви опиша колко е хубаво да видиш, че посланието на конгресмена се чува.
— Напълно ви разбирам. — Куин се усмихна многозначително. — Може би догодина по това време ще се приготвяте да се изнесете от тази теснотия в истински офис от другата страна на Алеята.
— Дотам все още има много път — отвърна Рей, но не успя да скрие надеждата в гласа си. — Дотогава може да се случи какво ли не. — Той вдигна ръка от бюрото. — Но ако искате да говорим за изборите, мога да ви свържа с човек от изборния му екип. Технически погледнато, аз мога да говоря само за нещата, които са пряко свързани със сегашната работа на конгресмена.
— Разбира се — отвърна Куин. — Точно затова дойдох при вас.